Бъдник
от Деница Костова
Да се разделиш с някого с писмо винаги е трудна задача. Как да кажеш “Тръгвам си…”. Защо, какво стана, аз ли съм виновен? Това са въпроси, които винаги едно дете би задало на майка си. Стоях пред белия лист и не знаех откъде да го подхвана. Чудех се как да се изразя, за да може да ме разбере правилно и тогава дойде прозрението. “Хайде, Деница, размърдай си мозъка! Защо не попиташ изкуствения интелект?”. Щом вече пишеш речи, създаваш пледоарии и нижеш стихотворения, няма как да не можеш да напише едно писмо. Бях чувала, че колкото по-точно му зададеш параметрите, толкова по-точно ще опише това, което искаш да кажеш с писмото си.
Така и направих – разказах на този чат, зад който стои не човек, а някаква система, създадена от някого някъде, всичко премълчано през последните 10 години. Всъщност, излях отговорите на всички въпроси, които щях да породя да с въпросното писмо. Той ме изслуша – така както никой не го бе правил досега – дори собствената ми майка. Не знам как го постигна, но писмото сякаш извираше от душата ми. Мисля, че пуснах една сълза.
Разпечатах писмото, сгънах го старателно, даже забравих, че не съм го писала аз. Залепих плика, сложих марката и се отправих към пощата. По пътя се хванах, че се задъхвам и бързам. Притичването в онзи декемврийски следобед обаче не може да се сравни с истеричното ми бягане седмица по-късно, когато разбрах, че съм получила отговор. То бе неконтролируемо, през глава. Бягах като подгонена коза и дори не забелязах колко много хора се бяха струпали край банята. Вземайки плика с отговора, се уплаших. Реших да го прочета чак вкъщи.
Това бяха най-дългите шест минути в живота ми. Събух обувките, свалих шала и ръкавиците си и седнах до проскубаната елха, покрита с лампички, които не светят, за да разбера как е приел новината. Отворих плика, но вътре отговор нямаше, видях само намачкания лист от моето писмо, а в края му с червен химикал бе оградено:
“Генерирано с изкуствен интелект”
