БЕЗУМЕЦ

 

от Антония Антонова

 

          Познаваше този гяурин – синът на бегликчията Лулчо Каблешковия от Копривщица, Тодор му викаха. Богаташкият първороден син сега беше дрипав, блед, с изгарящ от маларията поглед. Тъмните му очи гледаха навъсено, някак мрачно и упорито в мен.

          – Я, Тодоре, какво правиш и ти тук с тия непокорни раи? Татко ти къде е, знае ли те, че си тук?

          Тодор само ме погледна и се изплю. Дрехите му, някога шити по последна виенска мода, сега се бяха превърнали в кални дрипи, развлечени и пропити със засъхнала кръв.

          Прехапах устни, не можеше Тодор да се е забъркал в такава глупост – някакво самозванско въстание на гяурите. Той беше умно момче: в Цариград беше учил, докато баща му не го докара обратно в Копривщица заради треската. После началник гара – на знатна и добре платена длъжност работеше.

          Обърнах се и казах на двете ми заптиета:

          –  Ей тоя тук го отделете и гледайте косъм от главата му да не падне.

          Заведоха Каблешковия син в отделна одая, нахраниха го, дадоха му чисти дрехи да се преоблече.

          Влязох при него. Чаках да ми каже, че всичко е едно голямо недоразумение, че някой го е наклеветил или объркал, затова е окован във вериги с останалите голтаци. Щях да го пусна. С баща му Лулчо си имахме приказката, все пак той събираше десятъка за хазната. Богат човек беше той, от сой. И синът му беше такъв.

          – Кажи сега, Тодоре, що дириш тука?

          – Селями паша, недейте сторва зло на другарите ми. За всичко аз съм виновен, аз измислих и организирах всичко по въстанието. Свобода искам за нас, българите. Заклел съм се – свобода или смърт!

          Погледнах го изумен, май бълнуваше от треската. Кафявите му очи ме пронизваха над хлътналите бузи.

          – Бързо, отведете го!

          Кръвта ми кипна, що за нахален безумец! Аз исках да го освободя, а той глупакът ме предизвиква и неговата глава да набода на кол за назидание. Сдъвках щипка тютюн и ядно го изплюх. Много грижи ми създаваха тия подли гяури. Всичко си имаха, но те - не та не – свободна България искали, с няколко пушки и пищови Османската империя ще събарят! Всичко в кръв ще удавим, ако трябва, но това няма как да стане.

          Главата ми се пръскаше. Чакаха ме още разпити, утре щях да мисля какво да правя с Каблешковия син.

          На другата сутрин заптието ме събуди още преди изгрев слънце. Малко по-рано Тодор Каблешков се беше гръмнал в главата с откраднат револвер. Чуден човек беше той, безумец, предпочел смъртта заради една изгубена кауза, а бе само на двадесет и пет години…

          Отидох до безжизненото му тяло и неволно свалих феса си.