КРУШАТА

от Антония Антонова

          Милена изпи втория си антидепресант за деня. Вече не се задушаваше от напрежение, но това беше единствено заради химичните съставки, които помагаха на мозъка и́ да не се разтопи от мъка.

          Единствената и́ дъщеря Лили беше заминала преди два месеца да следва в Нидерландия. Милена остана съвсем сама в притихналия и идеално подреден дом. Липсваше и́ смехът на Лили, разхвърляните маратонки в коридора, дори и струпаните чинии в мивката.

          Тайно се надяваше Лили да остане да учи в София, но дъщеря и́, млада и целеустремена, си избра реномиран университет в Ротердам. Помогна и́ да опакова багажа си в няколко куфара и да се нанесе във влажната, ужасно скъпа квартира, която намериха след десетки огледи и интервюта.

          Отначало се чуваха всеки ден, след това през няколко дни. Знаеше, че на Лили и́ е трудно на това чуждо място – да свикне с климата, храната, порядките, различния манталитет на хората. Специалността и́ я мотивираше  и тя даваше всичко от себе си да се движи с темпото на групата, но това и́ костваше доста безсънни нощи и сълзи.

          Милена усещаше, че дъщеря и́ не е съвсем щастлива в чуждата северна страна. После случайно разбра за една красива легенда от Копривщица. В нея се разказваше, че когато някое дете заминавало в чужбина, се засаждало плодно дръвче (круша) и по вида му се гадаело как е детето. Ако дървото вървяло добре и раждало плодове, значи и човекът е добре. Ако линеело, сякаш предусещало, че болест или неприятности са налегнали този, на когото е наречено.

          Щеше и́ се и на нея да посади круша в двора на кооперацията им и да ходи да я обгрижва, да я гали и полива все едно е детенцето и́,  но в софийските дворове не беше прието да се садят круши. Затова и Милена нямаше ориентир как се чувства Лили, разчиташе само на телефонните обаждания и кратките съобщения. Понякога дъщеря и́ пращаше снимки от прозореца на квартирата си – почти винаги валеше. Можеше да се закълне, че всеки път снимката е една и съща.

          Заради лекарствата напоследък Милена спеше почти непробудно, без да сънува. Една нощ обаче и́ се присъни нещо странно. Тя се видя как върви  с голяма брадва в ръце и застава до младо дърво, отрупано с жълтозелени круши. Първо  го разтръсква силно докато всички плодове паднат на земята, а после взима обратно брадвата и с няколко силни удара отсича тънкото му стъбло. Крушата се сгромолясва  с трясък на земята. На сутринта дълго анализира съня си и се почувства объркана.

          Два дни след този сън Лили и́ се обади:

          – Мамо, не знам как да ти го съобщя, но мисля по Коледа да се прибера окончателно в България. Не мога да остана повече тук, всичко ме потиска и задушава. Чувствам се много зле, не мога да свикна. Съжалявам, че те разочаровах!

          Милена се отдаде на емоциите си и сълзите и́ потекоха от облекчение: нейното момиченце се прибираше…  Както копривщенската круша, която щеше отново да се разлисти напролет, да цъфне и да роди прекрасни плодове, така и смехът на Лили щеше да зазвъни отново край нея. Слънчево и́ стана на душата в мрачния ноемврийски ден, засмя се и си затананика.