Майчина сила

от  Бистра Боева

          Ана сновеше нервно из стаята. Мъчеше я тревога по Тодор. С бързи крачки прекоси фоайето и влезе в стаята му. Тресеше го. По челото му лъщяха капчици пот и сякаш бълнуваше. Маларията отново се бе върнала и сърцето и́ се свиваше от болка. Днес, Каблешковата къща призрачно мълчеше. Само накъсаните ѝ стъпки отекваха по дебелите чамови дъски, които скърцаха необичайно силно. Върна се отново в стаята си и се зае да шие дрехите на въстаниците. Мислите ѝ отлетяха надалеч. Макар и Тодор да не бе неин син, го обичаше като свой. Спомни си как израсна, какво будно дете беше и колко много революция и плам носеше в себе си. Баща му много се тревожеше за него, за това, че е поел по този път, но Ана го подкрепяше и му даваше увереност, осъзнаваща, че няма сила, която да попречи на поривите на сърцето на родолюбивия младеж.

          Изведнъж се чу силен тропот по външната врата. Тя се ослуша. Отново се почука – този път по-силно и настоятелно. Ана грабна дрехите на въстаниците и ги натъпка припряно в сандъка. С бързи крачки излезе на двора и отвори вратата. Застина. Пред нея стояха неколцина башибозука.

          –  Тодор у дома ли е? Него търсим! –  с остър, страховит поглед попита един от тях.

          –  Добър ден! Добре дошли! Каква изненада само! –  от напрежение гласът и́ беше придобил неестествено писклив тембър.

          – За Тодор сме дошли! – повтори настойчиво турчина.

          –  Тодор…го няма, излезе э едва успя да изрече тя.

          Буца заседна в гърлото ѝ. Червени петна избиха по бялата ѝ кожа. Башибозукът слезе от коня и се запъти към нея. Ана осъзна, че е хваната в капан, от който нямаше измъкване.

          –  Колко съм нелюбезна, извинявайте! Заповядайте, влезте да ви почерпя с чашка кафе! Тодор сигурно скоро ще се прибере. Няма да го чакате на пътя, я! Влизайте, влизайте!

          Дворът на Каблешковата къща се напълни с башибозуци. Ана не помнеше турчин да е стъпвал в дома ѝ, а сега се разхождаха из него все едно са чорбаджии. Вървеше като бледа сянка след тях, докато се изкачваха по стълбите. Цъкаха доволно с език и оглеждаха красивата къща. Турска реч изпълни цялото пространство на свободата, попарвайки надеждата и трепета по предстоящото въстание. Бяха застанали точно до стаята на Тодор. Ана се възползва от ситуацията и на висок глас попита:

          –  За какво ви е Тодор, господа? По каква работа го търсите?

          –  Да го разпитаме някои работи –  каза турчинът и погледна Ана косо. Цялото ѝ тяло трепереше, но тя запази самообладание и издържа на погледа му. Усмихна се пресилено и ги покани в просторната гостна. След минута се върна със сребърен поднос, от който  се носеше аромата на прясно сварено кафе. Докато го сервираше един от неканените гости рязко скочи и каза:

          –  Ходи някой там! Стъпки чувам!

          Ръката на Ана неволно трепна и част от кафето се разля по плъстения килим.

          –  Ами, стъпки! Сама съм, нали ви казах. Плъхове ще да са! –  успя да изстреля тя, съзнавайки, че звучи безумно.

          –  Не е плъх това! – каза башибозукът и избута леко Ана в страни, за да мине. Тя не се отказа и му препречи пътя. Със спокоен тон го подкани:

          –  Седнете, изпийте си кафето, докато е топло. Аз ще ида да проверя какъв е този шум. Може пък Тодор да се е прибрал!

          Припряно изхвърча от стаята и се опита да си поеме въздух, но фината яка от копринена дантела я задушаваше. С едно движение се освободи от нея. Сърцето ѝ щеше да се пръсне, толкова силно думкаше. Притича бързо до стаята на Тодор и затвори вратата след себе си. Огледа се. Стаята беше празна. От Тодор нямаше и следа. Притвори очи и се хвърли върху леглото. Сълзи на облекчение заляха лицето ѝ. Зарови глава във възглавницата и изкрещя. Страхуваше се, че няма да и́ стигнат силите да издържи на този театър, а трябваше.Заради Тодор. Заради делото. Най-вече за себе си, защото нямаше да си прости ако го предаде. Насили се да се изправи. Събра кураж и се върна спокойна и усмихната при заптиетата. Излъга ги, че котката е влязла в кухнята и е съборила посудата. Привидно турците ѝ повярваха.

          Минутите бавно се нижеха, а след тях и часовете. Неканените гости започнаха да нервничат.

          –  Много време мина. Най-добре да го потърсим из града.

          – Постойте още. За къде бързате? Той сигурно ей сега ще хлопне вратата – тя се опита се да ги задържи, за да спечели време на Тодор.

          Гостите се умълчаха. Единият стана и започна да се ослушва. Ана се изправи след него. Дочу се глас. Познат глас, който пееше…

„Сбогом, мамо, и прощавай,
аз отивам, мамо,
аз отивам, стара мале,
горе на планина,
горе на планина, мамо,
при верна дружина.

Знаме да завея, мамо,
с турчин да се бия, мамо,
давно му надвия.“

          Башибозуците наизвадиха сабите си и хукнаха навън през глава. Ана се олюля и се строполи на пода в безсъзнание. Не успя да чуе края на песента, която познаваше до болка, а тя продължаваше да се лее от нечие смело и жадно за свобода сърце, уморено от вековната тежка окова  на робството…

„Омръза ми, стара мале,
вергия да плащам,
вергия да плащам, мамо,
на турския султан.
Ако са не върна, мамо,
ти недей да плачеш,
че мен ще жалее, мамо,
цялата вселена.“