ПО СЛЕДИТЕ НА СЕНКИТЕ

От Бистра Боева

          Всички в къщата спяха. Само той сновеше нервно в тъмното. Поспря се за миг и с треперещи ръце извади от вътрешния си джоб писмото от Мара Василева. Не бързаше да го чете. Не още. Искаше да остане сам, за да може да се наслади на всяка дума. Всеки път препрочиташе писмата ѝ. Стоеше до сутринта, а докато очите му шареха по изписания лист, сякаш чуваше прекрасния ѝ глас, гласът  на Звънчето – както я наричаше. Тогава тя оживяваше пред него – нежна и хубава, а той я галеше в ума си. След много самотни години Димчо най-накрая намери любовта и то от пръв поглед. В момента, в който видя чернооката, със загадъчен поглед и звънлив глас девойка, лавина от емоции помете чувствителното му сърце. Макар и отдалечени един от друг вече три години разменяха писма, изпълнени с признания в любов и всеотдайност. Димчо обичаше Звънчето толкова дълбоко и пламенно, че приемаше всяка нейна дума като клетва за вярност. Помнеше извивките на тялото ѝ, жестовете ѝ, целувките ѝ, смеха ѝ, всичко, което го караше да отмалява. Намираше утеха в тази любов. Твореше чрез тази любов. Тя му даваше сила. Доскоро споделяше чувствата си само пред белия лист, в сумрака. Не смееше да ги изрече на глас дори и пред близките си приятели. Вече можеше да изкрещи пред целия свят, че най-после е срещнал споделеност. Стиховете се изливаха под ръката му, а Мара му отвръщаше с възхищение…

          Развълнуван като малко дете Димчо запали газената лампа и отвори писмото. От него изпадна фотография. Той я вдигна и сърцето му се стопли. От снимката го гледаха две любими, изпълнени със загадъчност очи. Дълго стоя загледан в изображението, сякаш искаше завинаги да го запечата в съзнанието си. После разлисти писмото и зачете бавно. Наслаждаваше се на всяка написана дума. Когато го прочете,  бавно го сгъна  и го върна в плика. Този път не го препрочете. Няколко мускула на лицето му трепнаха. Той седна и започна да пише.

                          „Аз искам да те помня все така…“

          Думите се лееха една след друга. Едри капки размазаха на места мастилото. Идваха от Димчовите очи. Плачеше и пишеше. Такъв беше той. Когато очите му пресъхнаха, а листът беше запълнен с най-съкровените му чувства, той стана и хлопна вратата след себе си. Сенките на нощта, изплашени, сториха път на демоните в душата му. Дори и газената лампа угасна. Писмото на Звънчето остана да лежи на масичката.

         То не беше до Димчо.

         Беше до друг неин…възлюбен.

         А Мара небрежно бе объркала пликовете.