Крилете на щъркелите

от Габриела Бабачева

           – Няма нищо по-красиво от отлитащото ято щъркели в края на лятото. Нищо по-красиво, но и нищо по-тъжно – каза Нешка, поглеждайки към небето и продължи да работи. Беше краят на август, тъкмо времето за вадене на картофи и Нешка беше на нивата. Ръцете и́ бяха покрити с пръст, а под ноктите и́ се беше приютила черната земя, а те неуморно копаеха и вадеха картофи. Сама беше Нешка, но и не беше. Съседите и́ с техните семейства също бяха там, на техните ниви, с техните истории, с тяхната болка и с техния детски смях. А щъркелите отлитаха на юг, разперили гордо крилете си. Частици от нея също си отиваха при всеки  техен последен полет, всяка година, все по същото време. След потушаването на Априлското въстание и обвиненията на по-възрастните местни към младите, Нешка беше принудена от родителите му да изпрати своя любим Рашко на гурбет, за да подсигури семейството си, и той замина. Тогавашното утро беше същото като днешното, само че освен щъркелите си отиде и Рашко. Съберяха  ли реколтата  комшиите и́ те щяха да се приберат в домовете си, да приготвят гозбите си и да бъдат заедно, докато тя щеше да бъде сама и в дома си. Да оплаква сиротната си съдба и отнетото си бъдеще. Може би щеше да си поплаче докато гледа пламъка в огнището. Да се втренчва в него и да оглушее слушайки пукането на съчките, а очите и́ да спрат да мигат и да се навлажнят от топлината огряла лицето и́. Точно в този момент, докато поставяше последното за нощта дърво, тя се загледа в огъня,  обгръщащ цепеницата и си спомни за своя Рашко, който щеше да се върне след девет месеца. Копривщенката помнеше топлината на първата среща, всеотдайността на прегръдката и горещата, прерязваща цялото и́ тяло болка на последната. Помнеше и как очакваше завръщането му.  След девет месеца, на бял свят щеше да се появи и тяхното първородно  детенце, което Нешка роди мъртво и погреба в земята. Мислено и своя Рашко погреба. Чула бе, че по време на път турците го пленили, после че си намерил друга мома, а на края, че взел участие в Руско-Турската Освободителна война и паднал на фронта.  Не знаеше точно какво се бе случило, но знаеше че него го няма. Свекърва и́ не можа да понесе тези новини и си замина от Копривщица в  близко село, малко след погребението. Нешка си остана да го чака – него или вест от него. Понякога ходеше  при морените – Сополивите камъни, на които се бе подпирала докато го изпращаше и които прегръщаше в топлите дни или само докосваше с върховете на пръстите си през по-студените месеци.  Сега гледаше огъня, но вече не плачеше... Наблюдаваше го как поглъща последното дърво за нощта и бавно го превръща във въглен.

          – Така се чувствам – каза си Нешка и хвърли още един стар дънер в огъня.