На пейката
от Габриела Бабачева
Запознали се бяха по средата между два града в края на 2005-та – на Нова година. Тя живееше в столицата, а той в село близо до Пловдив. Магдалена пребиваваше като гост на хотела, заедно със семейството си, а Вихрен – на пулта като диджей. Тогава хитът, ″Бай мангал″ на Братя Мангасарян, се радваше на огромна популярност и бе едно от най-пусканите парчета през тази вечер. Вихрен не спираше да я гледа, а Магдалена не спираше да се усмихва. Не знаеше дали от свенливост или защото го харесваше, но знаеше че поне ще се запознаят. Вихрен имаше горещи кафени очи, които сякаш пламтяха с тих огън и уверен поглед, изпълнен с решителност и дълбочина. Това я накара да се почувства забелязана. Между повторенията на „Бай Мангал“, народната музика, ретро хитовете и чалгата, той и́ предложи да танцуват. Магдалена хвърли въпросителен поглед към баща си, но без да чака отговор, се завъртя и се понесе във вихъра на танците. Вечерта беше вълшебна и тя се влюби за пръв път. Докато разговаряха разбра, че той е с три години по-голям от нея и че е студент в Габрово, а тя беше още ученичка. От време на време Вихрен оставяше пулта със заредена музика, хващаше ръката и́ и след това излизаха на разходка извън ресторанта. Навън имаше пързалка, наподобяваща ролба, на чийто връх се целунаха за пръв път. Пеперудите в стомаха и́ започнаха да пърхат и усещаше, че не иска да бяга от това чувство. Беше отворила сърцето си за него с цялата невинност, на която само едно момиче можеше. Ръцете му бяха едновременно и силни, и нежни, усещаше го по начина, по който разместваше кичурите от бретона и́, секунда преди да я целуне. Купонът свърши и се разделиха с уютна прегръдка. Обеща му, че на сутринта ще стане рано, за да може да го изпрати и да се видят още веднъж преди да отпътува. Магдалена заспа щастлива и въодушевена от новото си запознанство, нетърпелива да го види отново.
На следващия ден влюбената девойка се събуди навреме и без много да се суети, побърза да слезе в ресторанта. Поръча си чай и отиде в тоалетната, за да си оправи грима. Седна на масата и секунда след като отпи от горещата напитка той се появи.
– Добро утро! Как спа? – попита небрежно той, поглеждайки чашата и́ с чай.
– Не се наспах много – отговори тя – но ще наваксам по път към вкъщи.
– Защо не пиеш кафе?
– Защото не мога. Кафето ми действа зле.
След неловкия разговор, той си поръча кафе и седна до нея.
– Знаеш ли, че имаш три различни усмивки?
– Три ли? Не знаех
– Ами поне толкова съм преброил. Надявам се да разбера колко много са те в бъдеще.
– Така ли, и кои са те?
– Една, когато знаеш, че те гледат и се срамуваш, една, когато погледите ни се срещнат и една, която ми е любима – когато ти ме поглеждаш и очите ти сякаш ми казват всичко.
По бузите и́ се появи руменина, а трапчинките и́ стигнаха почти до ушите. Не отговори, но му предложи да се разходят навън. Не искаха да пускат този миг да си отиде. Вече вървяха прегърнати и от време на време си разменяха леки и нежни целувки. Седнаха на пейката с гледка към езерото. Оставаше много малко време преди да се разделят. Вече не говореха. Той я беше прегърнал през кръста, а тя опря лицето си на рамото му. Първият ден на януари, студено и ранно утро, но те не усещаха студ. За миг Магдалена се разстрои, че няма да се виждат дълго, но Вихрен я успокои като и́ каза, че ще дойде при нея след няколко дни. Размениха електронните си пощи и телефонните си номера. И в този момент вече започнаха да си липсват без действително да са се разделили. Той и́ обеща, че пак ще се видят и че често пътува към София. Тя му повярва.
В същия ден двамата влюбени разделиха пътищата си и се прибраха всеки в собствения си дом. Погледите им бяха спрели да се срещат, но вихрушката ги беше завъртяла, а любовта им беше като от роман. Усещане за щастие и споделеност. Виждаше го рядко, но в мислите и́ той присъстваше реалистично. Мечтаеше и се усмихваше, усещаше движението на кръвта по вените си. Пишеха си любовни писма – физически и онлайн, говореха с часове по телефона, изпращаха си снимки и малки подаръци. Вярно, не се срещаха често, но това правеше живите им срещи още по-близки и не им позволяваше да се скарат или да си омръзнат.
Така изминаха две години. Магдалена израстна с тази връзка, но страдаше от отсъствието му. Искаше и́ се Вихрен да бъде с нея, да живеят в един град и да не пътуват дълго един до друг. Родителите и́ вече го познаваха добре, дори и́ позволяваха да му гостува, но тя имаше усещане за отдалеченост. Често се чувстваше сама, нейните приятелки бяха обвързани с местни момчета и прекарваха почти цялото си свободно време с тях. Тя си стоеше вкъщи. В една подобна вечер, след като си пожелаха лека нощ, се случи нещо странно. Получи няколко съобщения от негово име с обиди, с желание за раздяла и дори признание, че вече обича друга. По-късно щеше да разбере какво е станало, но в този момент се поддаде на гнева и унижението. Внезапен задух я свлече на пода. Плачеше и се бореше за въздух, опитвайки се да потисне паниката, която я обземаше. Не можеше да спре. Парещо острие пронизваше гърдите и́ , а тя все едно, че искаше да бръкне и да го извади от там, за да спре болката. За пръв път и́ разбиваха сърцето. Магдалена усещаше как страданието бавно прониква през всяка клетка в тялото ѝ, сякаш всичко около нея се изплъзваше и оставяше само една безкрайна пустота. Не можеше да повярва, че всичко ще приключи просто така. Гледаше към хоризонта, където вечерното слънце се скриваше зад облаците, и усещаше, че нещо вътре в нея започва да се променя. Тъгата щеше да отмине, но тежестта от предателството беше първата стъпка към пътя на изцелението.
Брат и́ спеше в същата стая и тя просто трябваше да страда тихо, не искаше да събуди никого. Не искаше и никой да знае. Мразеше да бъде слаба, защото не знаеше какво да прави. Мислеше само как да изключи болката. Представяше си как щраква с пръсти и се събужда от кошмара, но не се получаваше. Искаше да крещи, но запушваше с ръце устата си и се опитваше да преглъща плача си. Но така отровата не ставаше по-сладка. Тогава отиде в кухнята, без да пали лампата, качи се на табуретката и отвори високия шкаф. Извади синя кутия от бисквити, в която имаше лекарства. ″Тук трябва да има нещо, което да притъпи болката″, не спираше да си повтаря. Отново без да включва осветлението седна на пода в стаята си и започна да граби с шепи от таблетките. Знаеше, че не иска да се самоубива, искаше само агонията да спре.
Намериха я на сутринта просната на пода. Не беше мъртва, но и жива не беше. Заведоха я в болница, където лекарите бързо и́ направиха промивка. Спомените и́ бяха като бели пространства – празни, неясни, разкъсани като от вятър. Единственото, което можеше да си спомни, беше чувството на студ и болезнена самота. Докторите я наблюдаваха внимателно, но не знаеха как да възстановят липсващите парчета от нейната памет.
– Какво се случи?" – едва изрече тя, гласът и́ звучеше като шепот от другия край на света.
Опита да си спомни, но картините се изплъзваха, като пясък между пръстите и́. Какво я беше довело до тук? Какво беше преживяла, за да стигне до това място? Всичко и́ беше като в мъгла, която не можеше да разсее. Лицата на близките и́, идващи да я видят, и́ бяха познати, но все пак толкова чужди. Виждаше ясно само едни топли очи с цвят на горещо кафе.
След известно време Магдалена се озова в същия ресторант, но на тиймбилдинг. Персоналът не беше същият, нито собствениците, дори диджея. Бяха минали двадесет години, нямаше и как да бъде същото. Седна на пейката срещу езерото, онази стара дървена пейка, на която се влюби за пръв път. Седна, а душата и́ се предреши и се превърна в онова младо 16-годишно момиче. Чувствата преминаваха през тялото и́ и тя не знаеше какво да направи с тях. Да им се смее ли, да заплаче ли или да ги прегърне? Сякаш едната половина на лицето и́ се усмихваше, а другата плачеше. Сякаш се връщаше назад във времето и се гледаше отвисоко, опитвайки се да предупреди сама себе си:
"Мило момиче, има още пътища, по които не си поела и още много истини, които не си открила."
