Трансформация

 

от Мариела Йорданова

 

30.03.2024 г.

 

Денят е обикновен. Мястото – обичайно. Аз – същата. Всеки ден от 33 години насам сутринта в 5:30 часа се будя с тези мисли. Изтръпвайки усещам, че погубвам живота си. Но това не беше достатъчно... за да променя... себе си.

 

          Мери взе химикала и положи подписа си върху листа, стоящ на бюрото пред нея. Стана от мястото си и погледна през прозореца нагоре към небето. Изгряващото слънце заслепи очите ѝ. Младата жена въздъхна дълбоко, обърна се и вървейки към вратата на стаята, повтаряше наум, че това е правилният избор.

          Вратата се отвори отвън. В стаята влезе около 55-годишна жена и запита:

          – Готова ли си с решението?

          – Вече да. – каза Мери с равен тон.

          Жената погледна към бюрото и документа, който току-що беше подписан от Мери, стисна нейната ръка и ѝ пожела успех.

 

30.04.2024 г.

 

Денят не е обикновен. Мястото – необичайно. Аз съм друг. Събудих се сутринта в 5:30 часа. Бях на 33 години. Спомних си усещането, че погубвам живота си, но сега – усещам себе си.

 

         Днес посетих Копривщица. Поводът беше тъжен. Преди няколко дни научих, че моя добра приятелка от студентските години е починала скоро. Макар тя да живееше в София, по необясними за мен причини, ми казаха, че гробът ѝ бил в Копривщица. Наистина, баба ѝ по майчина линия живееше там. Но... мойта приятелка не беше близка с баба си и не я посещаваше често. Странно беше и това, че въпреки семейството на Мери да знаеше, че тя много държи на мен, не ме уведомиха навреме, за да мога да присъствам на погребението.

         Макар днес всички да се приготвяха за празненствата по повод 148 години от Априлското въстание, аз се отправих към края на града, за да запаля свещичка на гроба на Мери. Като пристигнах там, бях учудена от мястото, на което са поставили тленните останки на мойта приятелка – съвсем в края на гробището, под единственото дърво в гробищния парк – круша дивачка.

         Спомен от миналото ме връхлетя. Преди 26 години, когато бях на седем, майка ми се обеси. От погребението ѝ помня само дъждовното време, дългата процесия към гробището и отдалеченото място, където заровиха нейното тяло. Оттогава и до днес не съм посещавала гроба на моята майка.

        Взех решение – загърбвам своята приятелка, така както бях забравила майка си. В този миг се чу силен шум и нещо се изтърколи в тревата. Обърнах се. Пристъпвайки напред видях узряла круша с размерите на гюле. Изненадах се много. Погледнах нагоре. Дървото определено беше дивачка. В него имаше само изсъхнали плодове, останали от миналата година и то с размерите на орех. Наведох се към крушата, но преди да я взема се спрях. Болката за прекратения насила живот, както от майка ми, така и от мойта приятелка, не ми позволи да остана повече на това място.

         Копривщица е град с традиции. Един от малкото градове в България, съхранени в автентичния си вид, благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието на копривщенци. Преди Априлското въстание населението на града е наброявало около 10 000 души. Към момента то е 5 пъти по-малко.

         Реших да остана в Копрившица и за следващите два дни, когато щяха да се проведат тържествата по повод 148-годишнината от Априлското въстание. Във възстановките забелязах, че участва красив, добре сложен млад мъж, със сини очи, вдигнато високо чело и светла коса. Заинтригувах се от този левент. Вечерта разпитах стопаните на къщата, в която бях отседнала, кой е той. Оказа се, че не го знаят да е копривщенец.

        През нощта трудно заспах, мислейки упорито за бъдещето ми с красавеца, участник във възстановката. Знаех, че нещо ни свързва. И имах силно изразено усещане, че не е вярно, че той няма корени в Копривщица.

        Призори ми се присъни чуден сън – как гъсеница се превръща в красива пеперуда. Какво ли значеше това? Може би да е знак за промяна и ново начало.

        Да, на сутринта вече знаех – трябва, независимо от всичко, да разбера кой е младият мъж и да го намеря. Не познавах други копривщенци, освен бабата на Мери – с нея се бяхме запознали на дипломирането. След няколко разговора по телефона установих къде се намира домът на възрастната жена и след около час бях вече там.

        Отворих вратата, влязох във възрожденската къща и се срещнах с бабата на Мери. Тя беше приведена, носеше бастун и трудно се движеше. С неохота се представих. Неудобно ми беше да споменавам вече покойната ѝ внучка. Но възрастната жена дори не трепна, не видях сълзи в очите ѝ, не усетих да има болка в гласа ѝ. Мислех, копривщенки очевидно са силни жени.

        Разбира се, жената не ме помнеше. От разговора разбрах, че тя не вижда добре и не е  излизала от дома си от една година. Имайки цел, обаче, аз продължих, като се надявах бабата да ме насочи към някого, който да знае повече за красивия млад мъж със сини очи, вдигнато високо чело и светла коса, участвал във възстановката миналия ден. Бързо зададох своя въпрос. Полученият тутакси отговор ме изненада. Красавецът се казвал Марин, отскоро бил тук и живеел в края на града.

 

        Защо скръбта за погубен живот на млад човек не се беше настанила в къщата на бабата на Мери? Откъде тази жена, затворена в дома си от една година насам, знаеше за Марин? Защо ли аз го бях почувствала толкова близък? Може би не само чертите на лицето му ме караха да си мисля, че корените му са от Копривщица.