Бижутерията на семейство Стойневи

 

от Диляна Алексова

 

                       Лъчите на септемврийското слънце огряха къщите. Есента беше вече тук. С всеки изминал ден ставаше все по-студено. Листата падаха от дърветата, като образуваха пътека. Но без значение кое време от годината беше, всяка сутрин баба Дора отваряше магазина за бижута, който се намираше на отсрещната страна на улицата, на която живееше. Преди много години нейната баба ѝ беше завещала бижутерията, която носеше и сега името на семейството – Стойневи.

                      Баба Дора и съпругът ѝ дядо Йордан бяха женени от цели 45 години. Имаха двама сина, които работеха в чужбина. И две прекрасни внучета, които много обичаха да посещават България. Но това беше веднъж, най-много два пъти в годината. Затова баба Дора често намираше утеха в бижутерията. Жената почистваше всеки рафт, където стояха прекрасните ръчно изработени накити. Те бяха поставени в стъклени кутийки и очакваха своите купувачи.

                      В един обикновен есенен ден като този, когато дъждът вали и всичко е притихнало, на вратата на магазина се появи млад мъж. Баба Дора тъкмо си беше направила една голяма чаша с топъл чай. Погледна към часовника – беше осем часът. Тя не очакваше посетители в това дъждовно време. Младежът плахо пристъпи напред и се огледа. Очите му светнаха още щом видя красивите кутийки с ръчно направени бижута. Обърна се и попита:

                    – Здравейте! Казаха ми, че тук ще намеря годежен пръстен за моята приятелка.

Баба Дора отмести чашата с чай и скокна чевръсто. Вълнението ѝ в такива моменти беше като че тя самата се омъжва.  

                    – Разбира се! Как се казва твоята приятелка?

                       Младият мъж се поколеба за миг. В очите му се виждаше нерешителност. След малко продума:

                    – Радостина. Така се казва приятелката ми.

                    – Какво чудесно име! – старата жена се приближи към него и плесна с ръце – Хайде сега да изберем най-подходящото бижу за твоето момиче!

                     Тя извади няколко пръстена, които ѝ се сториха подходящи за случая. Бяха много красиви и ръчно изработени. Единият  от злато, отлят във формата на екзотично цвете, с инкрустиран камък – рубин. На другия – също от злато, беше гравиран надписът: “Обичам те!” Пръстените наистина бяха майсторски изработени, но погледът на момчето се спря върху друг. На него имаше птица, разтворила крила, в очакване на полет. Възрастната жена забеляза това и нежно прошепна:

                   – Това е пръстенът, който моят дядо е дал на баба ми!  Само проницателен човек може да избере точно този пръстен!

                   Момчето обаче се натъжи. Нямаше достатъчно пари, за да си го позволи. Очите му се насълзиха. Опита се да каже нещо, но думите бяха излишни. След това излезе от магазина и повече не се появи.

                   Вечерта баба Дора разказа на дядо Йордан за това, което се беше случило. Старият мъж, както обикновено, барабанеше с пръсти по масата. На моменти сякаш не я чуваше какво му говори. Но тя не се предаваше и разказваше с най -големи подробности и детайли.

                 – Йордане, помниш ли, когато и ние бяхме млади? Любовта ни беше толкова силна, устояваше на времето! Дори когато имахме трудни моменти аз знаех, че можем да се справим заедно! – Изведнъж лицето на старата жена грейна и сякаш събрала цялата си смелост тя заяви:

                  – Смятам да подаря пръстена, който баба ми е завещала, на бедното момче!

                  Старецът я погледна и свъси вежди.

                  – Не можеш да даваш подаръци на всеки непознат! – каза той.

                  – Знам, но момчето явно е бедно. Трябваше да видиш погледа му, когато видя пръстена за първи път. Сякаш беше най-прекрасното нещо, което е виждало от много време насам. А после, когато разбра, че няма достатъчно пари, посърна, напусна бижутерията и не погледна повече към мен.

                   Дядо Йордан започна да говори нещо, но сега баба Дора вече не го слушаше. Тя беше решена да подари пръстена. Затова търпеливо изчака дядото да свърши с речта си и ясно заяви:

                 – Йордане, искам да запомниш едно нещо от мен: Най-хубавите неща в живота не се продават! Те се подаряват! И така разговорът им приключи.

                 На следващия ден в бижутерията дойде един богаташ. По всичко личеше, че може да купи всяко бижу, което си хареса. Мъжът огледа всички накити и се спря на пръстена, който баба Дора възнамеряваше да подари. Заможният предложи много пари за него, но бабата не му го продаде. И той си тръгна ядосан.

                 Възрастната жена заключи магазина и се впусна да разпитва всички съседи от улицата, но така и не успя да разбере къде е отишло бедното момче. Тя много искаше да го открие, да му каже няколко думи и да му вдъхне кураж. Но това така и не се случи. Единственото, което можеше да стори бе да се надява, че един ден пръстенът ще достигне до него.

                 На следващия ден дядо Йордан отвори бижутерията малко по-късно от обикновеното. В ръцете си държеше вестник. Вече беше прочел първата страница, когато си спомни разговора с баба Дора, след което поклати глава. Остави вестника и отиде до витрината, където стоеше семейното бижу. Пръстен обаче нямаше – там стоеше само празната кутийка.

                Какво ли се беше случило?

                Първата мисъл на дядо Йордан бе, че някой го е откраднал. Но кой можеше да бъде? Дали това беше бедното момче? Или богатият мъж?

                И така дните минаваха. Зимата скоро щеше да дойде. А от бижуто нямаше и следа. Една сутрин, когато дядо Йордан отвори бижутерията, намери  бележка, която беше закачена на входната врата.

                В нея пишеше: “Благодаря за пръстена. Тя каза ДА!”