Истории от тетрадката 

 

от Диляна Алексова

 

                     Когато бях дете мечтаех да обиколя България. Да посетя много градове, да срещна различни хора, да се запозная с традициите и обичаите на страната ни, да опитам от току-що изпечения хляб, който е приготвила някоя баба. Изобщо тези малки неща, които радват душата на човека. Вярвам, че всеки град разказва история. А всяка история променя съдби. Години по-късно още вярвам в това. И не спирам да пътувам.

                     Сега се намирам в Копривщица. Стоя на една веранда, с чаша кафе в ръка. До мен е любимата тетрадка, в която записвам всичко, което ме вълнува. Наслаждавам се на спокойствието на града, на безгрижието, което ме обзема, когато се намирам далеч от шумната тълпа. Копривщица е така приказна със своите къщи-музеи и улички, които не знаеш накъде ще те отведат. Но където и да отидеш, по който и път да поемеш, няма да съжаляваш.

                     Има хора, които обикалят града, с една цел – да научат повече за историята на България. Има и такива, които търсят отговор на многото възникнали въпроси. Аз по-скоро съм от тези, които искат да запишат историята на местните хора. Защото вярвам, че всеки човек има история, която би искал да разкаже.

                     Моето пътешествие из града започна. Сутринта станах рано, закусих и се отправих към музеите, които исках да посетя. Но още преди да стигна до първата къща забелязах една жена на улицата. Тя хранеше гълъбите, които кацаха около нея и с признателност взимаха трошици хляб от ръката ѝ. Реших, че това е прекрасна възможност за моята първа история от тетрадката. Отидох и се заговорихме. Жената се оказа много любезна и споделяше с голямо вълнение за своите преживявания. Била в града от четири години, оттук бил и мъжът ѝ. Заедно били много щастливи. Разказа ми за децата си, за живота си, за хората, които идват тук. А когато я попитах защо храни гълъбите, тя сподели следното:

                  – Човек идва на този свят. После си отива. Но това, което прави през живота си оставя следа. Можем да съдим за хората по постъпките им. Аз намерих моя начин – храня гълъбите, които ме изпълват с радост и ми напомнят, че всички сме свободни в своя избор.

                 Очите на жената се насълзиха. Всяка нейна дума оставяше следа в душата ми. Благодарих ѝ за всичко, което прави. За историята, която сподели. После продължих своето пътешествие, изпълнена с благодарност.

                По пътя си срещнах различни хора. Записах всяка една тяхна история – щастлива или тъжна, любовна или изпълнена с терзание. Съпреживях съдбите им, докоснах се до мечтите им. Вярвах с тях. Живеех с тях. Но една от необичайните ми срещи с тези хора, се оказа пред последната къща, която исках да посетя – Лютовата.

                На влизане в двора на къщата един мъж се приближи към мен и ме заговори:

                – Разбрах, че записвате историите на хората. – каза той и посочи тетрадката в ръцете ми.

                – Да – отвърнах аз и го огледах. Носеше синя риза, тъмен панталон, чанта през рамото и някакъв запечатан плик в ръцете си.

                – Ще може ли да запишете и моята история? – мъжът ме погледна, след което сви рамене и се усмихна, в очакване на отговор. 

                – Разбира се! – зарадвано му отвърнах. За първи път човек идваше така при мен и с огромно желание искаше да си говорим. За момент, погледите ни се срещнаха. Очите му бяха красиви и дълбоки, сякаш криеха истории, които пред никого не би разказал.

                В продължение на час стояхме в двора на къщата и разговаряхме. Оказа се, че е бивш военен. След години служба избрал да се завърне в родния си град. През годините преживял много неща, но ето тук съдбата му се променила – намерил си жена, а след това им се родило и дете. Нещо в този човек ме караше да се чувствам различно. Дали беше от начинът, по който говореше, или от отношението му към мен, не знам. Но слушах внимателно и записах всяка негова дума. После си казахме „довиждане“. И  всеки пое по своя си път.

               Настана време да се завърна у дома. Моето дълго пътешествие бе към края си. Опаковах багажа, прибрах тетрадката и се сбогувах с града. Историята на Копривщица сякаш оживя за пореден път пред очите ми, за да ми помогне да си представя славните българи, които са се борили за свободата на България.

               Отидох на гарата, която беше на около 20 минути път от мястото, където се намирах в момента. Влакът очакваше своите пътници. Качих се в купето и с голяма тъга бях готова да напусна града. И точно преди тръгване на седалката срещу мен се настани не друг, а същият човек, с когото съдбата неслучайно ме бе срещнала. Влакът потегли.

               – Радвам се да ви видя отново! – каза мъжът, протягайки ръка. Здрависахме се. Преди да кажа нещо, той продължи:

               – Наистина очаквам с нетърпение да прочета историите от вашата тетрадка. Изглеждате ми като човек отдаден на това, което прави. 

               – Благодаря ви! – отвърнах аз и поклатих глава. – Това, че се срещаме отново е невероятно съвпадение. 

               – Случайни срещи няма! – каза той и ми се усмихна.

               Изведнъж влакът спря. Всички пътници започнаха да гледат през прозорците. Не бях сигурна какво се случва. След минута-две видях един полицай, който се качи и започна да проверява купетата.

               – Явно нещо се е случило – констатирах, но когато се обърнах, срещу мен нямаше никой. Огледах се, но мъжът бе изчезнал.

               След малко в купето влезе полицай.

              – Виждали ли сте този мъж? – Погледът му беше сериозен. На снимката видях мъжът, който беше при мен преди малко.

              Какво трябваше да кажа? Поклатих с глава и излъгах.

              – Не, не съм го виждала. Кой е той?

              – Това е крадец, който винаги успява да се измъкне. Известен е със своите кражби и измами. Издирваме го от доста време. Ако го видите, моля свържете се с полицията. – С тези думи полицаят си тръгна.

               Пътуването продължи. А аз не можех да си представя, че срещу мен стоеше престъпен човек, на когото се доверих. Може би първото впечатление не винаги се оказва правилно. Но в едно бях сигурна – това щеше да една от най-вълнуващите истории в моята тетрадка.