Прашинките

 

от Красимира Димитрова

              

 

               Настъпи време за подреждане на библиотеката и най-горните ѝ шкафове. Една кутия стърчеше. Някога е била бяла.

            – Какво има вътре? попита Ани.

            – Сега ще открием. Отговори майка ѝ.

            – На нея няма никакъв надпис, реклама или име на фирма.

              Ани беше права. Кутията принадлежеше на миналото столетие и с крайчеца от детска памет майката се сети, че в такива се продаваха обувки. Етикетите бяха малки и някак безлични. Но ни караха да ги четем отблизо. Комуникираха с нас чрез словото, а не с цветни лога. Още докато я докосваше усети, че прахта бе в повече и оставяше следи по ръцете. Бялото бе общувало с дългото време. Отвориха я заедно. Ани се изненада. До сега не бе виждала снимки с къдрави краища. В единия ъгъл на кутията видяха малка снимка с ученици в униформа, участващи в музикален духов оркестър. Фотографът ги бе уловил докато крачеха по шириката градска улица. Майката извади снимката и я остави на холната маса.

            – Ани, ето тук е дядо ти, когато е бил на 15 години. Почти колкото си и ти сега.

            – Да „зумнем“[1] образите след като сканираме снимките? Не виждам дали си приличате. Мамо, спомняш ли си, че такъв оркестър имаше на площада в Копривщица? Заради него не се чуваше какво ни разказа екскурзоводката пред Дебеляновата къща.

            – Спомням си. Е, все пак най-важното успяхме да чуем.

            – Ти може и да си. Аз после си копирах QR кода[2] от табелката до дървената врата.

            – Дървената врата се нарича още порта.

              Ани не реагира. Дали беше чула или не, само тя си знаеше. Младите бързо стигаха до всякаква информация. Понякога беше плашещо как едно дете в 4-ти клас е на клик разстояние от бялото и черното във виртуалния свят. Как тези деца щяха да срещат нюансите на живота?

            – Ани, преди да сканираме снимките и да ти разкажа историите, свързани с някои от тях, имам идея.

            – Идея?

            – Изчакай!

            – Но, мамо.

              Ах, това нетърпеливо момиче. Майката отиде до бюрото и извади тефтера с написана от нея поезия. Там беше и стихотворението, свързано с Димчо Дебелянов. Върна се в дневната. Детето все още разглеждаше снимките.

            – Виж, открих модели на дрехи, които сега са модерни. Но цветовете се губят в черното, бялото и сивото.

              Вниманието на Ани към прашната кутия все още не бе избягало като съобщение по вайбър. Мечтаеше си да стане дизайнер, рисуваше в свободното си от училище и смартфон време.

           – Това ще ти помогне ли за твоите скици?

            – Може. Това е яко като идея.

            – Моля те, не слагай във всяко изречение „яко“ и „супер“.

               Докато правеше добронамерената забележка, майката подаде листче със стихотворението „Пред къщата с двойната порта“.

 

 

               Купчина пръст, събрала живота,

               се криеше под цветния камък.

               Спънах се в него и той заговори

               през своите пори.

 

               Всичко започнало,

               с приказките на баба,

               засеяни надълбоко.

               Повеяла историята

               и новото знание

               събрало прашинките нависоко.

 

               Те полетели, стенографирайки вятъра.

               Превеждали светлата лирика

               през тъмните облаци на живота.

               Южния фронт ги застигнал

               и купът се сринал.

 

            – Най-важното от чутото миналата година пред синята къща е тук в тези редове. Сега може и да не ги разбираш. Но, когато пораснеш и в твоя шарен живот мен вече ме няма, може да прочетеш написаното. Където и да съм ще се радвам да го разбереш по твоя ти начин. Ани не промълви дума. Не очакваше разговорът да стане сериозен.

 

             Погледна познатото листче. Прахта го бе докоснала така, както преди десетилетия бялата кутия със снимки. Избелялото мастило не беше изтрило спомените. Майка ѝ вече я нямаше. Урната бе положена преди седмица, а тя бе дошла с дъщерите си от Англия. Четяха стихотворенията.

 

[1] Zoom = увеличение

[2] QR код = quick-response code