От покрива на съня гледам света

от Красимира Димитрова

            – Стига скърца. Не може ли да се въртиш по-малко?

               Какво да ѝ отговоря? Добре ме познаваше. Винаги, преди да заспя, се въртях. Замълчах си. Не исках да се оправдавам с твърдото легло, което всяка вечер бе като на първи урок по цигулка. Но тя не спираше да говори и ме разсънваше посред нощ.

            – Стига се въртя като шило в торба.

               Пак си замълчах. Правех се, че не я чувам. И без това ушите ми се запушваха от шума на колите и хорската врява. Мислите ми бяха затиснати от вечните истини. Истините, които не закусваха филии с мед. Защото не можеха да съберат в една лъжица живота. Това го умееха само пчелите. И на цвят не го докарваха – винаги бели, но като соленото сирене. Ако живота не го обезсоли, то само благата дума го правеше поносимо на вкус.

                Погледнах часовника – 4:20 ч. Нощта се изнизваше. Настъпваше двадесетия априлски ден. Имах нужда от място с чист въздух и ниски сгради. Унасях се. Будна ли съм или не? Въпрос, който сутрин намираше отговор със звъненето на часовника в телефона. Тогава и тя спираше да ме пита, моята вечно будна съвест. Сърдеше се на скърцането, но днес не търсеше отговори, а действия.

                Отворих си лаптопа и бързо написах – 42° г. ш., 24 ° г. д. Тръгнах към светлите къщи и петли, които будят. Към Копривщица водеше пътят.