„Троа “

 

от Роси Старович

 

 

                        Влад набързо излезе от храстите и се шмугна през отворената врата на старичкия мерцедес под смаяните очи на собственика му.

                      –Абей момчее…ахахаха… първо дамата ти трябваше да влезе, сегашните у-хромозомни хич не сте кавалери! Аз съм чичо ви Петко!

                      – Merci monsieur – тихичко каза Клер, настанявайки се на задната седалка до Влад.

                      – Ма, то девойчето ти езици знае – каза Петко, докато хвърляше по едно око към огледалото за обратно виждане.

                      – Аз съм Влад, а Клер е французойка..

                      – Накъде сте тръгнали по никое време на стоп?

                      – Нямаме конкретна крайна дестинация…ако не Ви е проблем може до първото населено място.

          Петко кимна с глава и продължи по магистралата. Толкова тихи и странни бяха тези младежи, че по едно време забрави, че са в колата.

          Влад прегърна крехкото телце на Клер и като мантра си повтаряше наум: „ Няма да те дам! Искам си моята „бълбукаща  Клер! “. Така я нарече майка му, когато я видя за първи път. Роден в българско семейство, но във Франция, за Влад тази дума беше непозната, но му харесваше как звучи, наричаше си я така само в мислите. Клер преди половин година не дойде на лекцията по фитопатология. Телефонът и́ беше изключен, но Влад знаеше, че може да я намери в университетската библиотека. Видя я застинала неподвижно над учебниците, само устните и́  лекичко потреперваха. Дори не забеляза, че Влад се приближи до нея. Не отговори на въпроса му, защо е  пропуснала любимата си фитопатология. Нещо не беше наред…Той я взе на ръце, тя не се съпротивляваше, само не спираше да повтаря „ Où est le point“ – „ Какъв е смисълът??? “ Заведе я у дома и́. И от този ден нататък започнаха всевъзможните медицински прегледи, според които  Клер беше в цветущо здраве. Но тя гаснеше пред очите на всички. Един ден майка му дойде на гости с една саксия увяхнало мушкато.

      –  Виждаш ли това цвете! А сега напъни мозъчето си и ми кажи какво да направя, за да го спася? – тя стоеше и чакаше отговор веднага.

      – Явно нещо му липсва, вода, хранителни вещества, подходящо разположение на саксията…маман защо ме занимаваш сега с тези глупости. Сама знаеш как да си гледаш цветята!

      – Прав си, Влад! Трябва да му се смени мястото! – тя го погледна многозначително и му подаде два самолетни билета за България.

     – Утре сутринта летите ! Като кацнете тръгнете накъдето ти прошепва кръвта. И никакви планове! Ловете миговете!

        Влад гледаше с насмешка на залитанията на майка си по такива ирационални и непрактични неща, но сега нямаше друг избор. И така само с по една раничка, вече пътуваха в раздрънкания мерцедес на този мил човек, в неизвестна посока. Да ловят мигове.

     – Ма като не знаете накъде пътувате – що не ми дойдете на гости? Къщата ми голяма, сам съм с кокошките. Те кокошките са наследници на динозаврите, льо динозаврр мадмоазел… Преведи и́ де! Не е удобно така. А, то задрямало милото. След малко пристигаме – довърши шепнешком монолога си Петко.

         Автомобилът мина покрай табела, на която пишеше Копривщица. И не след дълго спря пред стара и вълшебно синя къща с огромна дървена порта.

          Петко отвори с разтреперани ръце дървената порта, пое си въздух и тържествено каза:

     – Добре сте ми дошли да споделите топлотата на моя дом!

 

                Боже, колко отдавна не беше изричал тези думи. Като малък израсна в дома на дядо си, винаги пълен с много роднини и приятели, ухаещ на вкусни гозби. С тези думи дядо му посрещаше всеки почукал на вратата му. Петко си мечтаеше един ден и той така да посреща роднините и приятелите си. След като се пенсионира се надяваше мечтата му да се сбъдне. Върна се от столичния град с надеждата да „ събуди “ дядовата си къща към предишния  и́  живот. Но вече времената бяха други, хората се бяха затворили, никой не ходеше на гости, основната им мисъл беше да изкарват прехраната на семействата си. Това не го отказа. Чакайки своите драги гости, както дядо му наричаше всеки прекрачил прага на къщата му, Петко започна да прави дървени пейки, за да посрещне всяка добра душа.

                Влад внесе на ръце заспалата Клер.  Пред очите му се откри приказен двор. Чудни дървени пейки, постлани с ръчно тъкани  черги. Навсякъде имаше саксии с цъфнали цветя. Влад ги разпозна. Да, това беше мушкато!  Той усети някакъв странен прилив, сякаш потокът на кръвта му забърза хода си. Всичко около него се въртеше като на виенско колело. Краката му се подкосиха и той за секунди изгуби представа за време и пространство.

         – Чакай бе, момче, прилоша ли ти, ще изтървеш девойчето.  Дай да я сложим на тази пейка  – поседни и ти. Сега ще се освестиш! Прилоша ти от чистия въздух, а?  Ма вий сигурно не сте и  хапвали? За минутка ще ви направя едни ейца по коприщенски.

          След минути във въздуха се носеше вкусен и омаен аромат. Клер пое първата вкусна глътка въздух, отвори очи и първото, което видя беше нещо аленочервено да се приближава към лицето и́ . Ужасена затвори очи, нямаше сили да извика. Усети нежен допир , толкова нежен, та чак гъделичкаше. Тялото и́ беше като парализирано, не можеше да помръдне, но нещо отвътре напираше да излезе. Нещото я блъскаше отвътре, яростно търсеше път да излезе навън. И успя!!

           Силният вик откъм двора така стресна Петко, та чак подскочи. Погледна през прозореца и видя, че  французойчето е надало този боен вик „ Аааааааааа! “. Наля чаша вода и хукна към гостите си. Баба му винаги  даваше да пийне три глътки вода, когато се страхуваше.

           Клер отпи две глътки вода, но милият домакин настояваше да са три.

        – Троа, троа, мойто момиче! Ама какво стана – обърна се Петко към Влад. – Кокошката Светла ли я изплаши? Тя е питомна, винаги като си полегна на пейката и тя хоп  – каца до мен.

Ей, сега ще хапнете и всичко ще е наред! Троа, троа! – каза Петко и чакаше мадмоазелчето да изпие и третата глътка.

          Влад докато превеждаше на Клер какво е казал домакина, я закичи с мушкато, с което нежно я беше  погалил по лицето, за да я събуди.  Май това мушкато я изплаши толкова, а не кокошката Светла.

      – Хайде, Клер...троа, троа! – с усмивка я подкани да изпие  трета глътка и Влад.

          Отпивайки я, мушкато нежно се свлече по косите й. Спря на френското и́ носле и не продължи надолу! Глътката „ троа “ със звучно бълбукане изскочи от нежните и́ устни. Разпръсна се на малки капчици по цветчетата на мушкатото. Миг след това двора на старата копривщенска къща се изпълни със най-сладкия и звънък смях!

         Първият Миг беше уловен!

         Очакваха ги още милиони такива!

         Тук в Копривщица, защото само тук СМИСЪЛЪТ на тези „ троа“ души ги чакаше!