Туршия

 

от Антония Андреева

 

 

 

          Влакът миришеше на бомбирало кьопоолу. Кафето беше кисело, затова само го вдишваше. Направи опит да седне в продънената седалка, но затъна в нея, като в спаднал надуваем диван. Реши да провери дали диктофонът работеше. Не. Батериите му бяха плувнали в нещо зелено. Добре, че винаги носеше резервни. Почисти и ги смени.

 

          – Проба!

 

          Работеше. Касетката се завъртя и успешно записа теста и́.

          Жасмина извади записките си и днешните вестници, и започна да ги прелиства, доколкото това беше възможно от дъното на подвижния диван и люлеенето на мотрисата, преминаваща през дефилето. Имаше само днес и само два часа – между единадесет и тринадесет часа. И това беше много. В лудниците не пускаха току-тъй, особено пък журналисти. Не че и тя изгаряше от желание да се завира по такива – забравени и от Бога места. Но само този умопобъркан беше останал свидетел и кой знае, можеше да даде някаква информация – следа, троха, пък макар и обвита в пелената на побърканото му съзнание.

          Над градчето се стелеше мъгла. Сякаш всички цветове бяха изтрити и бе останало само сивото. Онова мокро сиво, с което се покриваха панелните блокове в квартала и́ при най-малкия дъжд. Огледа се. Гарги нямаше – нали бе гнездо на орли. Извади листчето с адреса и се огледа. Наивно бе да мисли, че можеше да хване такси. Поразпита за посоката, стегна шала около врата си и затропа с токовете към целта.  

 

          Маса, стол, санитар. Картофът стоеше със зинала усмивка и я зяпаше. Санитарят гледаше в тавана надменно.

 

          –  Времето, времето си губите, госпожа! Какво мислите?  Какво може да каже той? Я, на, гледайте – млъкна. Съвсем. Ама, питайте де, нали затова сте дошли. – дребният доктор ръкомахаше и разпиляваше слюнка и листове около себе си.

 

          Жасмина го гледаше и си мислеше, че след има-няма пет години и той ще стои тъповато до някой санитар.

 

          – Картоф, може ли да те наричам Картоф?

          – Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ…

 

          Прие го за „Да“. Щрак! И касетката се завъртя.

 

          – Кажи ми, помниш ли убийството на Зелето? От онази нощ? Убийството? Сещаш ли се?

 

          Картофът прибра усмивката си.

 

          – Лошо Зеле. В бидона. Смърди. Лошо Зеле. Пфу!

          – Да, да, лош е Зелето. Лош. Ама в бидона кой го натъпка, а?

          – Картоф обича туршия. Камби – не! Не копър! Не целина! Морков – малко. Карфиол – много! Зеле – лошо. Кисело, смърди!

 

          Жасмина изпуфтя. Май напразно стана рано, търкаля се с грохналата електричка, пи гадно кафе и си докара мазоли от пешеходстване.

          Тряс! Картофът удари по масата. Санитарят едва доловимо се наежи. Докторът си събираше листовете от пода.

 

         – Туршия! Карфиол. Морков – малко. Лошо Зеле. Бидон. – нареждаше лудият.

         После запя:

         – Бидон – балон, балкон, заслон, розов слон, пардон, бизон. С оцет на пастет. Карфиол от станиол…  

 

          Жасмина зяпна. Картофът се взираше в нея с разум, докато грачеше плашещата си песничка. Стори и́ се, че и́ кимна. В съзнанието и́ изплува име, след името – образ, а след образа – прякор. Клементин Трендафилов – Карфиолът, а до него Северин Седефчев – Морковът. Аман от тия зарзавати! Толкова ли тези мафиоти обичаха туршия, че само такива прякори си лепваха. Усмихна се. Картофът разбра, че го е разбрала.

 

 

          След няколко години работеше в прохождаща кабеларка. Вестниците отстъпваха пред напора на телевизиите. С онова разследване не стигна до никъде. Или не и́ позволиха. Но се оказа, че няма и особен смисъл. В тия среди се стреляха и заличаваха едни други, без да дочакат реда си за затвора. Карфиолът ликвидира Моркова, а някакъв друг зеленчук заличи и Карфиола. После тези същества вече не бяха модерни. Замениха анцузите с костюми и се заеха със случаен светъл бизнес, политика, строителство на прозрачни офис сгради. Жасмина почти беше забравила киселото кафе, раздрънканата мотриса (май чете някъде, че са ги извели от експлоатация, защото често давали накъсо и се палели), Картофа и лудия доктор. Докато една обикновена сряда, в телевизията, не получи писмо. Картичка, по-точно. От възвръщащ популярността си от царското време минерален курорт. Не пишеше нищо, освен едно „Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ“ в долния ляв ъгъл.