Платон от Старо село
Платон от Старо село

Платон от Старо село

 

от Леся Колина

 

          „По това време много от къщите били като хората: здрави, силни и устойчиви. Истински! Няма гнило, няма кухо, няма мухъл“ – сновеше  напред-назад и нареждаше  с пълно гърло лудия Трайчо. Обличаше стар и раздърпан плащ и изнасяше своето “театрално представление“ пред фонтана на градската градина. Всеки Божи ден, без изключение, точно по пладне.

          Най-доволни бяха децата, защото се забавляваха с шоуто му и научаваха по някоя нова дума, която после цял ден повтаряха като мантра. Вчера например всички хлапета крякаха „ Великоле-е-пееен“, „великолепен“ – това, „великолепен“ – онова. 

          Монолозите на Трайчо включваха всякакви теми, ала представлението му оживяваше, когато подхващаше една любима – за къщите и хората. Така я беше кръстил и дори я обявяваше преди да започне. Всъщност той даваше заглавие на всеки свой монолог и го представяше с патоса на една водеща на читалищно представление от близкото минало.

          „Здрави основи като на зидар снагата.“ – извисяваше глас и натъртваше всяка дума, сякаш ковеше пирони.

          „Дървена лека конструкция като шопкиня..., кога играе ръченик." – поставяше ръце на кръста и се завихряше в лудешки танц.

          „Каменен покрив над мен дълговечен….“  – вдигаше ръце нависоко, вперил поглед  към небето.

          После се покланяше и с бърза, отсечена крачка, поемаше към дома.

          Хората му бяха свикнали и дори не му обръщаха внимание. Уж не си правеха труда да го слушат, ала и те като децата  предъвкваха по някоя негова дума.

          – „Люде-е-е, на къде вървите ?“ – извикваше Гошо Плевнелията, след третата ракия, и всички в кръчмата прихваха да се смеят.  

          И така, разхождайки се из Старо село отляво се чуваше: „Къщи без основи, хора без гръбнаци.“, по-нататък „Покриви без комини. Трайчо няма живи роднини“, а още по-надолу – „Прекланяте се, вий,  пред своите стомаси!“

 

 

          Един ден обаче Трайчо не се появи на обичайното си място. Децата обяздили колелата си обикаляха около градинката, зажаднели за ежедневната порция забавление – удариха на камък.  Не дойде и на следващия ден, нито на по-следващия. Сякаш се бе изпарил. Отиде си внезапно: така, както се беше появил. 

          Слуховете за него започнаха да се нижат и всеки жител на селото имаше своя версия. Истината е, че трудно понасяха тишината, която той остави след себе си.

          След около година някой разказа за луд, който размахва скъсан плащ и говори врели-некипели в някакъв румънски град, недалеч от границата.