Аутопсия на една любов

(не по Виктор Пасков)

 

от Александра Бунчева

 

 

 

В деня преди заминаването ми, взех най-важното решение в живота си. Щях да го напусна. След десет години брак, щях да напусна съпруга си. Не ме чакаше любовник, а само несигурност. И все пак, бях решена.

 

Преди няколко месеца мисълта за развод кацна в ума ми, сви си гнездо, и започна да ме кълве.

 

От начало ми се струваше нелепо. Защо бих искала да напусна мъжа, когото обичах и който ме обичаше? Та ние бяхме златната двойка, като от някакъв холивудски филм. Дизайнерката Лия Левенова и бизнесменът Калин Вълков.

 

Защо щях да го напускам при положение, че се обичахме? Тогава мозъкът ми започна да играе на новата си любима игра – да намира неща, които ме дразнят в него.

 

Всичко започна с едно гости.

 

Беше съботен априлски следобед. Калин беше на работа. Напоследък предпочиташе да прекарва повече време в офиса, от колкото у дома. Не го винях, защото и аз предпочитах да съм сама.

 

Трябваше ли да се притеснявам за брака си, ако предпочитах да вечерям без него и без компанията му?

 

В този следобед отидох на гости на единствените си приятели. Бях срещнала Невена и съпруга и́ на снимачната площадка на новия и́ филм.

 

Докато вървях към къщата им, осъзнах, че от десет години това са единствените приятели, които сама съм намерила. Всъщност това бяха единствените ми нови приятели от много време.

 

Кръгът ни се състоеше само от най-добрия приятел на Калин и сестра му. В началото на брака ни имах група от приятелки, но една от жените постоянно сваляше Калин и аз се поддадох на ревността. Постепенно се отдалечихме и спряхме да общуваме.

 

Невена ме покани да седна в хола, докато тя правеше кафе. Разговорът с нищо не предричаше да се окаже съдбовен.

 

Не можех да спра да се прозявам.

 

      – Извинявай, снощи не спах добре. Меко казано. Живея в страх от нощите. Опитвам се да заспя, но започвам да усещам как се задушавам. Тогава идва сърцебиенето, потенето и треперенето.

 

       – Напоследък често ти се случва.

 

       – Имам чувството, че докато заспивам и ще умра от задушаване. Будувам до момента на пълно изтощение.

 

 Нещо ме накара да споделя.

 

       – А, Калин какво прави, когато не спиш?

 

       – Нищо, той си спи. – Отпих една глътка от кафето си и съжалих. Веднага осъзнах как са прозвучали думите ми. Направих опит да се оправдая и да замажа положението.

 

       – Съжалявам, това прозвуча гадно. Да, спи, когато аз будувам, но е различно. Той ходи на истинска работа, в офис, а аз мога да спя до късно. Освен това дори и да е буден, само ще ми пречи. А и се случва всяка нощ. Няма смисъл само един от нас да не се наспива.

 

После ме заля вълна от самосъжаление, която не успях да овладея.

 

       – Нощта винаги е била моето време, но нямаше да е зле, да ми прави компания поне докато заспя. Да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще е наред…Всяко живо същество се нуждае от топлина, от нежност, от…

 

Едвам сдържах сълзите си, осъзнавайки, че за първи път изпитвам слабост и имам нужда от споделяне.

 

       – Забрави какво ти казах. Не знам какво ми става. Явно е от недоспиването.

 

Невена кимна с глава, а в очите и́ прочетох – „разбирам те“. Но и тя като мен осъзнаваше, че не бяхме достатъчно близки, за да се меси в брака ми. Отпивайки от кафето си, успях да чуя неизречените думи:

 

„Не трябваше да е така.“

 

 

Същата вечер, докато се опитвах да успокоя сърцебиенето си, гледах Калин с неприязън. Мразех го, не обичах го. Мразех колко спокойно спи докато аз имах чувството, че умирам.

Дълбоко в себе си знаех, че няма да умра. Това се случваше всяка нощ от както...

Едно гласче в мен ми нашепваше “ами ако тази вечер е различно”.

 

Трябваше само да се преборя с нощта. На сутринта всичко щеше да е наред. Щях да имам огромни торбички под очите, но щеше да е наред.

 

„Не трябваше да е така.“

Нали за това беше съпругът? В добро и лошо. В болест и здраве. Да те прегърне, когато те е страх, и да те успокои. Не да хърка докато не можеш да спиш.

 

Тогава ми изникна друг спомен – как плача, не мога да си поема дъх, подгизнала в кръв. Това беше първата нощ, в която не можах да заспя, а той хъркаше. Сякаш ми се подиграваше.

 

„Виж колко спокойно спя, даже си хъркам.“

 

Сякаш това, което се случи, се бе случило само на мен. От тогава бях сама в тъгата си. Но въпреки самотата ми, мисълта за развод не се беше появявала в съзнанието ми до онзи следобед – с Невена.

 

Не споделих мислите си на никого. Знаех какво ще ме посъветват – да посетим брачен консултант. И какво? Щяхме да отложим неизбежното с няколко месеца.

 

Истината бе, че този брак бе мъртъв. Бе умрял в деня, когато проклинах боговете. А аз се спотайвах из гробището в чакане да възкръсне. Минаха три дена, минаха четиридесет  дни. Духът си беше отишъл.

 

Имах два варианта – да легна три метра в студената земя, заедно с младостта ми и да обитавам гроба на изминалите десет години.  Или...Можех да си проправя път нагоре през пръстта, която ме задушаваше все повече и повече. Можех да прибера всяка целувка, всяко докосване, всяко ,,обичам те” в ковчега. Да го погреба толкова надълбоко, че дори булдозер нямаше да може да го изкопае. Да оставя цветя за жената, която бях цяло десетилетие и да си тръгна с гордо вдигната глава. Да заключа гробището и да изхвърля ключа в реките на времето и да се надявам, че течението ще го отнесе до дълбините на забравата.

 

Знаех какво трябва да направя. Но сгушена в пръстта до тялото на Калин, ми се струваше толкова удобно.

 

Всички казваха докато смъртта ни раздели. И смъртта беше дошла за нашето щастие. Беше превърнала плодородните земи на любовта ни в сива, безплодна пустош. Точно като утробата ми.

 

И докато лежах там, жива но само физически, осъзнах нещо. Предишната Лия, никога нямаше да допусне такова нещо. Да забрави коя е заради един мъж.

 

На времето бях самостоятелна и амбициозна жена. Приятелките ми разказваха как не можели да живеят без бившите си гаджета, а аз не разбирах защо тези прекрасни жени плачат за някакви мухльовци. Докато аз самата не станах жена плачеща за мъж.

 

Трябваше да намеря пътя към повърхността.

 

Скочих от леглото. Отново започнах да крача боса из спалнята.

 

Не мисля, че някога бих могла да забравя ликът на безразличие докато киселинен дъжд се изсипваше от очите ми.

 

Но да започна нов живот, без Калин, далеч от тук...Мисълта ми се струваше като сочна праскова на най-високия клон. Колкото повече се катерех, толкова по-нагоре се издигаше клонът.

 

         – Върни се. Върни се. – Нашепваха гарваните накацали по долните клони. Легни си спокойно, а ние ще изкълвем последните останки от младостта ти.

 

Може би бяха прави. На двадесет и девет години имах само двама приятели. Бях спряла да говоря с майка си в деня, в който ми каза да не се омъжвам за Калин. Не можех да готвя, нито да чистя. Винаги бях разчитала на помощта на прислужници.

 

Но никога нямаше да знам дали най-високата праскова е вкусна, ако не опитах някоя от по-ниските клони.

 

Не знам какво ме беше прихванало, отворих телефона и в следващият момент вече наемах вила в Капри. Цял месец само за мен и моите мисли.

 

Излъгах Калин, че искам тишина, за да работя по новата колекция. Истината бе, че новата колекция беше готова от преди месец.

 

И ето ме тук. С два куфара в ръка. Щях да го напусна, а той дори не предполагаше.

 

          – Сигурен съм, че колекцията ти ще е прекрасна както винаги. – някак официално ми каза. Целуна ме по устните и ме придърпа с огромните си ръце.

 

На времето обятията му бяха моя пристан. Сега имах чувството, че съм паднала в поле с коприва. Погледнах го и видях чужд човек – напълно непознат и безразличен. Тръгнах.

 

 

 

Над десет хиляди метра надморска височина, се чудех дали не правя голяма глупост. Не беше направил нищо.

 

Именно. Не беше направил нищо. Гледаше безучастно как духът напуска любовта ни. Гледаше ме безучастно, докато аз отново и отново натисках гърдите на трупа, молейки се сърцето ми да забие отново с онзи плам. А той седеше и не направи никакво усилие да ми помогне. Сякаш му харесваше да ме вижда обляна в сълзи.

 

 

Първата нощ без него, легнах да спя сама за първи път от много време. Странно, но не усещах липсата на Калин. Даже една част от мен се радваше, че е сама.

 

Отворих списание и зачаках да дойдат сърцебиенето и задушаването. И чаках, и чаках...

 

Когато отворих очи, установих, че съм спала непробудно цяла нощ.

 

 

Постоянно се връщах към първите дни на любовта ни. Как беше възможно да изпитвам такова безразличие към човек, който обичах толкова?

 

Превъртах в съзнанието си различни спомени и ги подлагах на дисекция като някой учен, който търси формулата за щастие.

Всеки път, когато ми казваше:

 

         –  Само да знаеш, Лина пак ми прави намеци. Но аз и́ отказах. – виждах как му харесваше да се давя в своята несигурност. Определено му харесваше да мисля как всяка жена го желае, но той отказва само от добра воля. Да живея всеки ден в страх дали при следващото излизане с Лина, той най-накрая няма да каже „да“.

 

Или може би трябваше да се усетя още преди да дам шанс на връзката ни. Калин беше от типа мъже, чиято репутация ги предхожда. Затова нямаше кой да виня освен себе си, все пак ми харесваше да съм жената, заради която се е кротнал.

 

Месецът вече почти приключваше. А аз не изгарях от желание да се прибирам. Само от мисълта да се върна в онази обитавана от спомени къща, ме побиваха тръпки.

 

За да разсея мислите си, излязох на разходка. Напоследък само това правех – мислех. Бях на едно от най-красивите места в света, а дори не можех да му се насладя.

 

Вървях по площада Диас, когато пред мен се появи църквата „Света София“. Тръгнах да се обръщам в другата посока, но нещо ме спря.

 

Отдавна се бях отказала от ходенето на църква. Никой не отговаряше на молитвите ми.

 

Пред църквата имаше статуи на два ангела, коленичили в молитва.

 

        –  Ела при нас. Ела сестро. – сякаш някой говореше на мен.

 

Огледах се.

 

         –  Да, ти, ела при мен.

 

Не бях католичка, но все пак влязох. Католици, православни, евангелисти, баптисти, протестанти, всички се молехме на един Господ. Всички имахме един спасител.

 

В църквата беше хладно и празно. Сякаш всички посетители бяха решили да не идват точно в този час, за да мога да съм сама.

 Ореола на светия дух се спусна като бебешка пелена върху мен и усетих милувката му.

 

        –  Добре дошла, дете мое. – ми казваше.

 

Иконите си шептяха.

 

         –  Изгубената овчица се върна. Слава на Бога!

 

Усмихнах се. Бях напълно сама, но не и самотна. Сякаш цели орди от невидими ангели бяха с мен и ме гледаха, и се радваха. Празнуваха завръщането на изгубената овца.

 

Коленичих пред олтара.

 

        –  Не знам за какво да се моля. Имам брачни проблеми, но дори не искам да оправя отношенията със съпруга си. –   Известно време мълчах. –  Защо? Защо не ме дари с дете, когато ти се молех?

 

Една сълза падна на пода.

 

 

Същата вечер сънувах сън, който си бях представяла толкова много пъти.

 

Две чертички. Гледам се като на филм как тичам от банята и влетявам в кабинета на Калин.

 

–  Бременна съм! Бременна съм!

 

Но това не е Калин, а изчадие от мрака – с три реда зъби и ръце на хищна птица. Искам да изкрещя и да се махне веднага. Но някой е запушил устата ми. Гледам как се хвърлям в ръцете на този демон. В следващия момент съм в леглото. Нямам корем. В огледалото отсреща има отчаяна жена с дълбоки торбички под очите. Да, тази обезверена жена съм аз. Лицето ми е хлътнало. Изпитвам чувството, че цялата тежест на битието лежи върху мен.

 

Не. Не отново. Дори и на сън.

 

И тогава чувам плач.

 

Пак съм сама. Сама сменям пелени. Сама приспивам безименното си дете. А после се шмугвам под завивките до дълбоко заспалия Калин и се чудя как мога така да проваля живота си.

 

Сцената се променя. Отново се виждам. Само че приличам на  харпия. Косата ми –  увиснала и оредяла,  болезнено слаба съм, а лицето ми – сиво. Аз съм ходещ труп, към който никой няма милостта да му каже, че е отдавна е умрял.  

 

       –  Искам развод!

 

Сцените се сменят бързо. Аз и Калин си крещим. След това адвокатите ни си крещят. Четиримата си крещим в съда.

 

Вали сняг. Ах, как искам само да прекарам Коледа с дъщеря си, но трябва да търпя и Калин. Все пак сме се разбрали по празниците да се събираме. Останала съм в къщата. Преборила съм се за нея  –  навярно заради детето. Калин се появява на вратата с нова играчка  –  красива, влюбена кукла. И аз бях като нея –  на времето. Разбрах прекалено късно, че Калин обича да чупи любимите си играчки.

 

Искам да и́ изкрещя да се маха.

 

Сега съм в собственото си тяло, но още сънувам. Тичам през безкрайни полета, покрити със сняг. Сълзите замръзват по лицето ми.

 

Искам да се събудя, за да не усещам тази агония. Защо изобщо съм  искала дете?

 

Защо, защо, защо?...

 

Лягам превита на две в снега. Усещам как някой ме докосва по рамото. Обръщам се, но там няма нищо, само заслепяваща светлина.

 

            – Сега разбра ли защо? –  ми казва непознат глас. Не мога да го определя нито като женски, нито като мъжки. Звучи като мелодия от църковни камбани. – Небесните пътища са винаги по-добри от човешките.

 

Събудих се с туптящо сърце и обляна в пот.

 

Исках да се върна във времето и да кажа на по-младото ми „аз“  какво сънувах. Но нямах машина на времето, имах само болката, но и опита си, за които сега се чувствах благодарна.

 

Усмихнах се. „Боже, наистина е било кошмар!“ С дете или без, Калин си оставаше в живота ми. Осъзнавах, че моментът е настъпил. Сега можех да подпиша един документ и никога повече да не го видя.

 

Въртях се като момиче облякло нова рокля. Един подпис и щях да съм свободна. Иначе, щеше да трябва да го виждам на всеки празник.

 

Пуснах музика и танцувах. Танцувах за всички неотговорени молитви. Танцувах, защото Господ ме обичаше и като не изпълняваше молитвите ми, ме даряваше с това, от което имах нужда.

 

           –   Благодаря, благодаря, благодаря. –  Паднах на колене по средата на спалнята. Коленете ми трепереха, усещах студа на пода, но се радвах на свободата си.

 

 

Пиех капучино на площад Диас. В 11:11, се обадих на адвокатката си.

 

            –  Искам да ми подготвиш документи за развод.

 

            –  Моля? Как така от нищото?...Та вие сте…

 

             –  Искам да ми подготвиш документи за развод. Ще се върна в края на седмицата, ако може до тогава да са готови.

 

              –  Но...

 

               –  Оставям му къщата, оставям му всичко. Даже ще му оставя всички бижута, които ми е купувал.

 

 

 

Шест месеца бяха изминали от деня, в който подписах документите за развод. Шест месеца откакто се върнах към живота.

 

Живеех сама в апартамент в центъра. Нямах нов мъж до себе си и така ми харесваше. Отново бях започнала да говоря с майка ми.

 

Докато чаках кафе-машината на загрее, включих телефона си и прегледах новините от изминалите осем часа.

 

“Имението на Калин Вълков изгоря до основи. Причината за пожара е неизвестна. Не се знае дали бизнесмена е бил в къщата си по това време”.

 

Статия беше придружена от снимки. Гледах стария си живот изгорен до основи.

 

Все пак, фениксът имаше нужда да избухне в пламъци, за да се прероди.