Среща
Среща

  Среща

от Весела Тонева

 

          – Чух, че си бил в Стара Загора. Видя ли се с… знаеш, с кого?

          – Знам, че няма да си доволна, но не, не се видях, не посмях да отида на срещата.

          – Защо? Какво се случи? Тя ли не дойде?

          – Не, тя дойде. Аз не се появих.

          – Но защо? Какво стана? Сам знаеш, колко настояваше, душата ни извади да разкрием тайната, да ти дадем информация. Последните 2 години бяха ад и за теб, и за нас.

          – Не знам, нямам оправдание, няма обяснение.

          – Ако ни беше казал, че най-после си предприел действия, но не се чувстваш сигурен, щяхме да дойдем с теб, поне аз щях да дойда, да не си сам...

          – Какво да ти кажа, мамо,  самият  аз до последния момент не знаех, че така ще стане.

          – Няма ли да ми разкажеш какво се случи?

          – Няма много за разказване. Обадих се по телефона, представих и́ се със сегашното си име, казах, че търся Славея Проданова. Тя много се смути, помълча, но не затвори телефона, а  попита, откъде знам тази фамилия.  Тогава и́ казах, че съм синът и́, който е изоставила и дала за осиновяване. И веднага побързах да и́ кажа, че нищо не искам от нея, само да чуя веднъж  гласа и́ и няма повече да я безпокоя. Страхувах се да не затвори телефона.   

          – И после?

          – После тя затвори. Изпаднах в бетегловност, не знаех на кой свят съм, не можех да мисля, не чувствах нищо.

          – Ето затова не трябваше да бъдеш сам. Трябваше да се опипа отдалеч почвата. Да се направи предварително проучване, да се подготвят нещата. Ако трябва и посредник можеше да се намери. И после какво стана?

          – След известно време тя ми звънна. Продължаваше да бъде много смутена, гласът и́ трепереше. Попита кой ми е казал, как съм разбрал за нея.  Отговорих и́, че е дълго за обяснение и че искам да знае само, че нямам  намерение да се появявам в живота и́. Да бъде спокойна, защото искам само да чуя гласа и́ който винаги ми е липсвал и тази липса правеше животът ми непълноценен. За моя изненада, тя сама предложи да се срещнем.  

          – Не може да бъде! Много смело от нейна страна!  А ти?

          – Отидох на срещата, но не се показах. Видях я как дойде, как седна на масата, която бях запазил и на която бях поръчал  да сложат букет червени рози. Много симпатична жена, с големи тъжни очи и разстроено изражение. Представих си каква допълнителна вина ще се стовари върху плещите и́. Дълго я гледах, за да я запомня завинаги. Сълзите ми потекоха от очите и не можех да ги спра.  После обърнах количката и си тръгнах.