Последното лято
от Антония Андреева
Събух обувките и изритах ненормално високите им токове колкото се може по-далеч от мен. Закачих роклята на закачалката, измих грима и се хвърлих с плонж в леглото. Слънцето тъкмо се беше показало на хоризонта. Спеше ми се. Ушите ми бучаха от силната музика, разговорите с надвикване, броенето до 11 (тогава беше само до 11). Надявах се да заспя. Имах силна нужда от сън. Нямах мобилен телефон, който да изключа, че да не ме безпокои, а и нямаше кой да звъни. Всички бяха в реанимацията на детските си стаи. Последните дни на детството. Бюрото, затрупано с книги и записки, чакаше търпеливо. Не днес, стари мой другарю, може би не и утре... Раницата ми висеше изтърбушена на стола. Беше си свършила работата. Чакаше пенсионирането си в близката кофа за боклук. Белезите от шевовете, циповете и безопасните игли отдавна не можеха да я спасят, но отказвах да се разделя по-рано с нея. Не че имахме пари за нова. И тя, знаейки това, издържа търпеливо края си. Бедни, гладни години. Дописване на старите тетрадки на майка ми и брат ми, прехвърляне на учебници от батковци, съседи, приятели на приятели. Всяко левче се преценяваше добре. Мекици от десет стотинки. Пицата с кренвирш и кетчуп от шестдесет беше лукс. А често и нищо. Седях в голямото междучасие със стържещ стомах и броях дните, когато щях да изляза завинаги от тази сграда и ще мога да работя, да имам мои си левчета и кой знае, пица на парче, от онези ухаещите на хубаво пред НДК...
И денят дойде – и си замина. Тумба-лумба. Балони. Снимки. Леле, че щастие! Лежах и игнорирах болката в стъпалата си. Не седнах. Танцувах цяла нощ. На тези проклети токчета. Как го правят другите? Аз танцувам обикновено с кецове, маратонки, каквото имам равно. А някои мои приятелки по цял ден балансират върху тези пирони. Нищо. И това отмина. А сега?
Пресегнах се и придърпах телефона. Тежеше сто килограма. Туут тууу. Свободно. Леля Венче не е прихванала дуплекса да се оплаква на леля Марче от ишиаса си. То е ясно, че няма да се спи. Набирам номера на Зоя.
– Ало?
– А! И ти не спиш.
– Не мога.
– След половин час?
– Добре, само ще звънна и на Танчето.
Ставам. Душ. Набързо се намъквам в някакви дрехи и излизам.
Лятото се усеща във въздуха. Любимият ми месец юни е на прага. Да, всички се чудят, защо точно юни, а не юли, когато празнувам и рождението си. Ами, защото от юни започва лятото. Юни е обещание за лято. За безгрижие, за радост, за дълги дни и топли вечери. Юни е краят на учебната година, юни е вратата към щастието. Не случайно винаги съм го свързвала и с корена на латинската дума за младост (iuvenis). Юни е вечният младеж на годината, онзи с ожуленото коляно и разтопения сладолед.
Вървя през градинките, пътят към спирката. Гугутките пеят. Вдишвам. Започва последното истинско лято. Догодина? О, кой знае догодина. Работа, сесии, я се добера до 5 дена отпуска някаква, я не. Ето го живота на собствените левчета. На, взимай го, нали това искаше, какво си се разтъжила сега! Човек расте, не се смалява. Нали не искаше повече гадната математика, ужасната химия – няма ги вече. Ама с тях го няма и лятото. Левчета и пет дена отпуск, ако те пуснат, ако не – събота и неделя. Лятото вече ще се свежда до събота и неделя.
Зоя и Таня ме чакат. Уж живея най-близо, а винаги идвам последна. Събираме стотинки за вода, „Зрънчо“ и някакви солети. Тръгваме към парка. Ние лятото не го свързваме с море, а с пейките в парка. Имаме си едни любими – в гористата част, дебела сянка и спокойствие. Малко хора ги знаят и там прекарваме близо цял ден. Четем, играем карти, ядем го това „Зрънчо“, ако усетим глад, и не млъкваме. Посъбрали сме някой лев от вечерта с токчетата и се уговаряме да отидем в петък на басейна. Басейнът – вечният блян на летата ни! Беше празник, когато можехме да си го позволим. Хващахме електричката от гарата и тудуф-тудуф слизахме в Банкя и цял ден лудувахме в нежните минерални води. Каква радост! Какво обикновено и нормално щастие!
Имахме изпити, книги за препрочитане, задачи за решаване (за Танчето, аз математиката я оставих на ниво пети клас и оттогава тя ме носеше на гръб)... Но сега не мислехме за това. То така или иначе щеше да дойде.
– Знаете ли, че това е последното ни лято?
– Ти какво, да не препи снощи, ще мреш ли?
– Не бе! Не разбирате ли? Вече няма да сме ваканция, а в най-добрия случай – отпуска и то там колко? Пет дена, не повече.
Таня бавно хрупаше зрънчото. Зоя чоплеше нокътя си.
– А и ти заминаваш за Германия, Танчето сигурно и нея ще я приемат в университет – в чужбина.
Всички заминаваха да учат навън. Ние нямахме пари за раница, изобщо не си направих труд да говоря с нашите за чужбина. То и тук щеше да ми е трудно финансово. Откакто разбрах, че майката на Зоя теглила някакви заеми, работела на две места, за да може Зоя да учи в Германия, изобщо не исках да занимавам родителите си с темата. Нямаше нужда да се постилат като килим, по който аз да правя цигански колела. Я успея, я не. Но бях решила поне това лято да не работя, ей така да си го изживея максимално – на пейката и редките мигове на щастие – басейнът!
– Нищо де, не се вкисвайте. Айде! Три, пет, осем. Теглете.
Синигерите свирукаха красиво над главите ни. Утре е първи юни. Денят на детето. Вече съм пълнолетна, но пак ще помоля тати за розов захарен памук. Раздавам картите, а сърцето в гърдите ми се съдира от рев. Последното лято. Единственото, което ще запомня.