Благословия

от Сабина Кьосева

          Еди крачеше забързано по улицата, търсейки витрина, в която да се огледа. Нещо странно се случваше с лицето му.

          Всичко започна още в трамвая, когато усети лек сърбеж по дясното слепоочие. Потърка мястото с ръкавицата и не му обърна внимание. Гледаше през прозореца и в мига, в който едно малко момче прескочи саксията на ъгъла, усети парене и силен сърбеж – сякаш рязкото движение на детето отключи нещо вътре в него. Свали ръкавицата и докосна кожата си – върху върховете на пръстите остана малко тънко, белещо се парченце, като след слънчево изгаряне.

          Нещо го смути. „Защо се бели? Кога е изгарял?“ Опипа лицето си – сърбежът вече беше и по брадичката, носа, другото слепоочие. Паниката се надигаше. Огледа се, но никой от пътниците не изглеждаше обезпокоен от вида му. Дори една възрастна дама с черно астраганено палто и червено перо на шапката му се усмихна мило.

          „Да сляза и да се погледна в някоя витрина? Ами ако всичко е наред? И се окаже, че съм слязъл напразно? И без това закъснявам за срещата...“          Но нещо го глождеше. Накрая инстинктът надделя – пет спирки преди неговата. Сега вървеше объркан по улицата, но никъде не попадаше на огледална витрина.

          Подмина чейнджбюрото, книжарницата, опита се да се огледа в стъклата на кафенето, но виждаше само неясен силует. Забрави за срещата. Забрави за студа. Едничка мисъл го преследваше:

           „Къде да видя какво се случва?...Бръснарниците!“

          Спомни си, че в близката пряка има две-три наредени една след друга. Забърза натам. Вече не се интересуваше кой ще го гледа, как ще изглежда в очите на другите. Трябваше да разбере...

          Мина покрай жена с букет в ръка. Докато се разминаваха черните ѝ зеници леко се разшириха, но и тя не се стресна. Отнякъде се носеше лек аромат на карамел. Зави рязко зад ъгъла и връхлетя в първата бръснарница.

          Ослепителна бяла светлина.
          Три големи стола, почти като легла. Трима мъже с модерни бради, а на лицето на единия все още личеше зеленикава хидратираща маска.

          Бръснарят – висок мъж, с тъмно лице и проницателни очи, които сякаш виждаха отвъд видимото, с чуждестранен акцент – се обърна към него:

          – С какво мога да Ви бъда полезен?

          Погледът на един от клиентите се спря върху плешивата му глава.

          – Аъъ... здравейте, просто искам да се огледам...

          Бръснарят се усмихна приятелски и посочи огледалните стени.

          Еди потърси лицето си в тях, но не го срещна.
          Остана само бледа сянка, частица от него, която бавно се разпръскваше като фина прах.

          – Какво става?

          Внезапно всички в салона изчезнаха. Остана само арабинът.

          – Какво става? – повтори Еди, този път по-тихо.

          Мъжът го погледна топло, подаде му чаша минерална вода и отвърна:

          – Бъди спокоен, приятелю. Явно за първи път ти се случва.

          – Кое?

          – Да видиш момента, в който старото ти „Аз“ си тръгва, а новото идва. Знам, че е притеснително. Но само на малцина се случва да го забележат.
Ти си благословен. Повечето хора живеят и умират, без да усетят кога се променят. Но ти… Ти го видя. Въпросът е – готов ли си да приемеш новото си „Аз“?