Изворът на забравените обещания

                                                              от Петя Георгиева-Колева

 

 

Пролетта настъпваше рано тази година, но дърветата се разлистваха бавно, сякаш не смееха да повярват на топлината. В Банкя въздухът миришеше на влага и желязо, а парата от изворите омекотяваше лигавицата на ноздрите ѝ, свикнали с миризмите на операционната.
Ива идваше тук всяка сутрин, преди да започне дежурството ѝ в болницата. Само тук като че ли се връщаше вярата ѝ в чудесата. Тишината около стария извор я обгръщаше като нещо живо и топло. Като напомняне, че не всичко е загубено. Като спомен, че всичко е възможно.

Беше на осем, когато болестта я прикова в леглото. Никой не казваше името на болестта, но Ива го знаеше – „няма надежда“.
Една вечер, след като температурата ѝ отново беше скочила до 41 градуса, майка ѝ я уви в одеяло и я изнесе навън. Беше декември месец, температурите бяха под нулата, а Ива беше само по гащи и потник.
– Къде отиваме, мамо? – гласът ѝ шепнеше. Нямаше сили за повече.
– На извора – майка ѝ я обгърна по-плътно с одеалото. – Водата лекува. Водата в Банкя няма да ни откаже.
Ива си спомняше мразовития въздух, който се сблъскваше с горящите ѝ бузи и нахлуваше в огъня на дробовете ѝ. Спомняше си точно как миришеше тази нощ – на замръзнали дрехи и пара, която се издигаше от нея и от извора.
Когато стигнаха чешмата, там имаше жена. Не я познаваха, но майка ѝ не се уплаши. Просто се усмихна и наведе глава в поздрав. Жената направи същото и каза:
– Водата помни. Само трябва да ѝ обещаеш, че ще живееш.
Ива, слаба и трепереща, докосна повърхността на водата. Тя беше топла, почти като нейната кожа. И в онзи миг, там, между съня и болката, между мразовития въздух и изгарящото ѝ тяло, тя видя как ръката на жената се протяга и я поставя на челото ѝ. После заспа. А на сутринта температурата я нямаше. Жената също.

Тази сутрин, когато пристъпи в сянката на мрамора, тя се чудеше дали това, което помнеше, наистина се беше случило. Майка ѝ не говореше за детството ѝ. Смъртта на баща ѝ, когато Ива беше на 10, заличи всичкото щастие, което беше живяло в едноетажната им къща. Изворът беше единственото място, на което тя се чувстваше добре. А днес там вече имаше някой друг. Една жена – неподвижна, със странна осанка. Жена, която сякаш беше част от пейзажа, сякаш мястото ѝ беше точно тук.
Косата ѝ беше прибрана високо. Приличаше на една от онези гръцки статуи. Дрехите ѝ се спускаха на вълни и обгръщаха тънката ѝ фигура. И говореше. Не на Ива. На водата.
– Извинете, добре ли сте? – попита Ива шепнешком.
Жената се обърна с усмивка сред парата от минералната вода.
– Добре съм, дете. Слушам какво ми казва изворът.
– Така ли? Разговаряте с… водата?
– Понякога да. Вие не го ли правите?
Ива се поколеба. Не знаеше дали да си тръгне или да остане. Накрая седна близо до жената. Стояха една до друга, загледани в течащата вода. Слушаха я. Мълчаха.
– Как се казвате? – попита накрая Ива.
– Хигия.
Ива се усмихна неволно.
– Като богинята на здравето?
Жената също се усмихна.
– Да, май така излиза.
– А тук ли живеете?
– Да, понякога. Идвам да навестявам водата. Да ѝ вдъхна сили.
Жената стана и тръгна сред дърветата. На ръба на гората се обърна и помаха на Ива.
– Не забравяйте да говорите с водата, когато идвате тук всяка сутрин – извика Хигия и се стопи сред дърветата.

В същия ден в болницата доведоха стар мъж. Той не беше тежко болен, но отказваше да яде, да става. Сякаш отказваше да живее. Казваше само, че е уморен. Ива прегледа резултатите – всичко беше в нормата. Само погледът му беше празен, като пресъхнал кладенец. Не знаеше какво да прави с него. Как да му помогне. Затова ходеше често на извора. Само там чувстваше сили да помага на все по-болните.
Сложиха го в стая с Боби, 8-годишното момче, за което никой нищо не можеше да направи. Отново онази болест – „няма надежда“.

Тя се сети за жената от извора докато отиваше натам на следващата сутрин. Хигия седеше на същото място. Ива приседна до нея и се загледа във водата. Прошепна:
– Имам пациент… който не иска да живее. Имам и друг, дете, на което също не мога да помогна. Не знам какво да правя.
Хигия се усмихна. Поседяха отново в мълчание – всяка загледана във водата, заслушана в ромона ѝ.
Ива извади малка стъклена бутилка от чантата си и започна да я пълни с вода. Откога не беше идвала тук? Откога самата тя не беше пила вода от извора? Както като дете, когато бягаше към него с босите си крака и пиеше директно от чучура. Както в горещите юлски вечери, когато се обливаха с топлата вода и после бягаха колкото им краката държат, за да се разхладят. Водата не се беше променила. Беше същата каквато я помнеше – топла, почти като човешка кожа. Водата, към която беше протегнала изтощена ръка. Водата, която я беше спасила. И докато пълнеше бутилката, в главата ѝ избухна: „Обещай, че ще живееш.“
Стана и си тръгна, без да се сбогува. Отиде в болницата и първо влезе при стареца. Постави бутилката с вода на нощното му шкафче и излезе. Той спеше.

На следващия ден мъжът я попита:
– Откъде е тази вода? Мирише толкова познато.
– От извора – отвърна тя. – Може би ще ви помогне.
Той я погледна, после отпи глътка.
– Надали ще ми помогне. Но ми напомня на жена ми. Някога обещах да я доведа тук. Не успях.
Ива мълчеше. Какво можеше да каже на фона на мъката, която плуваше в почти безцветните очи на стареца. Помълчаха, а след малко той добави:
– Дойдох тук преди две години, след като тя умря. И оттогава не мога да си тръгна. Даже до София не мога да отида.
Ива постоя още малко, докато той заспа и тръгна към операционната. Имаше две операции за днес.

Вечерта пак се върна край извора, а Хигия вече я чакаше.
– Изворите пазят обещанията – каза тя, без да я поглежда. – Когато хората ги забравят, водата спира да пее.
– Откъде знаете…
Хигия просто се усмихна и сви рамене.
– А какво става след като си спомнят? – попита Ива.
– Тогава водата намира гласа си.

На следващата сутрин старецът беше починал. На лицето му обаче се четеше мир, и спокойствие. До него лежеше листче, на което с треперещ почерк беше написал: „Ще спазя обещанието.“ А празната бутилка беше в ръцете на Боби, чиито очи грееха и за първи път от постъпването си тук той се хранеше.
– Водата беше много вкусна, доктор Спиридонова – каза ѝ той с пълна уста. – Не можах да събудя дядо Пепи и да му благодаря.
Ива си тръгна по-рано този ден и отиде отново до извора. Парата беше по-гъста, звукът по-дълбок – сякаш под земята някой наистина пееше. Хигия обаче я нямаше.
Само там, където седеше преди, се беше появила тънка следа от зеленикава влага, напомняща отпечатък от длан.
Ива остана дълго до водата. Слушаше. Мислеше си, че може би наистина нещо е започнало да се събужда. Или може би просто тя най-сетне си беше спомнила да чува. Защото медицината може и да имаше своите ограничения, сред които тя беше призована да живее, но животът… Животът нямаше. Той беше безграничен.
Обърна се към града. Банкя дишаше. Изворите пееха. А някъде зад нея, в парата над водата, се прокрадваше сянка на жена, която сякаш се усмихваше.