Последната жрица

                                                      от Петя Георгиева-Колева

 

 

Лунната светлина се прокрадваше през гъстите клони на дъбовете, когато Едеса направи първите си стъпки в светилището ми. Младата жена се движеше несигурно по тревата, а сърцето ѝ биеше учестено от страх и възбуда.
Вятърът в дърветата зафуча, завика. Кой се осмеляваше да наруши покоя на тяхната покровителка, да наруши ловните ѝ нощи? Прелетях над тях и ги успокоих. Аз я чаках.

Едеса спря и вдигна очи към луната:
– Господарке, не съм дошла да ти преча. Дошла съм да търся.
Не посмях да се появя пред нея в истинския си вид – висока, облечена в мантия от кожи, с очи като два сребърни пламъка. Появих се като обикновена жена, облечена в бяло, с венец от цветя и кожа на лисица, обгърнала тялото ми.
– Какво търсиш тук, в гората на Бендида? Нали знаеш, че това не е място за простосмъртни?
Едеса се сепна и се огледа. Видях погледа ѝ, подскачащите тайни в него. Но аз ги знам, дете мое. Знам ги!
– Търся свобода – думите излязоха от устните ѝ като въздишка, но в тях се криеше решителността на стъпките, които я доведоха тук.
Приближих, а тя се отдръпна. Усмихнах се и протегнах ръце. Бях оставила лъка сред дърветата. Не ми трябваше с нея. Прочетох в очите ѝ огън, безстрашие. Имаше потенциал за ловджийка!
– Свободата се заплаща скъпо по тези земи – прошепнах. – Готова ли си да платиш цената?
– Готова съм.

 

***

 

Месеците преминаваха бързо като летните нощи в моята гора. Едеса учеше езика на звездите и знаците върху кората на дърветата. Пиеше роса от дланите ми, ядеше горски плодове и ловуваше заедно с вълците.
– Погледни – казах ѝ една нощ, докато седяхме край огъня. – В теб гори луната. Чувстваш ли я?
Едеса кимна, поглаждайки бялата вълчица до краката си.
– Търси ли те?
Лицето ѝ помръкна.
– Да. Загуби най-голямото украшение в дома си. Своята сянка.
Погалих косата ѝ. Предстоеше ѝ най-голямото предизвикателство, преди да стане моя жрица.

Тревогата дойде заедно с есенните ветрове. Една сутрин жрицата Камотна не се върна от лова си. Едеса намери следи от борба край потока, но не и приятелката си. Онази, която я учеше.
– Градските стражи – казах ѝ, когато нахлу в гората ми с лице, пребледняло от страх.
– Трябва да я спасим!
– Не можем.
Три дни по-късно Камотна се върна. Китките ѝ носеха следи от въжета, а краката ѝ – кървави рани. Думите ѝ бяха тихи.
– Знаят къде се криеш, Едеса. Ще дойдат за теб.
Тази нощ Едеса не спа, а със нея и аз. Наблюдавах решенията, които се оформяха в главата ѝ. И мълчах. Бях се научила да не насочвам човешката воля, когато можех да го избегна. А тя така или иначе беше избрала.
– Връщам се в града – каза го тихо.
– Връщаш се, за да бъдеш вещ?
– Не, връщам се, за да защитавам. Теб. Камотна. Другите.
– Смяташ ли, че те ще ти повярват? Че се връщаш просто така? Покорна? След като избяга?
– Ще се преструвам, че съм се излекувала. Ще се покая публично. Ще се върна при него.
Едеса се обърна и тръгна по пътеката, която водеше извън гората. Сълзите в очите ѝ останаха с мен.

 

***

 

Едеса не беше обикновена простосмъртна, когато пристъпи в светилището ми. Тя беше съпруга на Колп – един от най-могъщите тракийски царе, владетел на земите между Хемус и Родопите. Бракът ѝ не беше по любов. Майка ѝ я бе отдала като залог за мир по моя воля.
Колп я желаеше само заради красотата ѝ, а духът ѝ искаше да пречупи. Не успя!
В двореца Едеса живееше като в клетка. Колп я обсипваше със скъпоценности и копринени дрехи, но всеки дар беше още една верига. Не можеше да излиза без разрешение. Не можеше да разговаря с други мъже, а често и с жените, различни от прислужничките ѝ. Закова дори прозорците ѝ, за да ѝ забрани да ми се кланя.
– Жените са като кончетата – обичаше да казва той на придворните си. – Трябва да се пречупят докато са млади, иначе стават опасни.
Едеса се бунтуваше. Тайно се срещаше с жриците ми, които идваха в двореца под прикритието на лечителки. От тях научи за древните обичаи, за времето, когато жените ловуваха и се сражаваха.
Колп научи и това отприщи гнева му. Наказа я с изолация – затвори я за цяла луна. Тогава започнаха „кризите“ – виждаше ме в сънищата си, разговаряше с мен, говорех чрез нея.

Преломният момент дойде, когато мъжът ѝ реши да я „излекува“ от странностите ѝ. Доведе баячки, които да я церят с билки, да притъпят духа ѝ. Доведе жреци на Дионис, които да я „очистят“ от моето влияние.
– Ще те направя нормална жена, а после ще изгоря гората на Бендида и всички нейни жрици. Да си намери друг, на когото да разбърква главата – казваше ѝ той всяка вечер. – А ти ще родиш синове за трона ми и ще забравиш луната и нейните фантазии.
И тя се примири. Докато не дойде най-страшното наказание – екзекуцията на трите заловени мои жрици, които се бяха промъкнали в двореца, за да отнесат посланията ми до Едеса. Тогава реши да избяга, докато още писъците на горящите ми дъщери отекваха в мрака.

В нощта преди голямото лятно жертвоприношение, когато Колп беше поканил много гости, а стражите бяха разсеяни, тя използва момента и избяга, преоблечена като войник. Остави зад себе си всичко.
Тя не дойде при мен като бегълка, а като жена, която най-накрая беше избрала себе си.

Сега, връщайки се при мъжа си, тя знаеше че не я чака радост, а отмъщението на съкрушената му гордост. Но тя не се връщаше като покорна съпруга – връщаше се като моя жрица, маскирана зад лицето на излекувана от лудостите си царица.

 

***

 

На петия месец от завръщането си Едеса не издържа. Избяга отново, но вече не беше сама. Точно под сърцето ѝ растеше нова жрица. Онази, която щях да взема още с раждането ѝ и да превърна в свой образ и подобие в света на хората.
Смятах, че Едеса ще се съгласи с моето предложение. Та нали беше моята любимка. Единствената сред простосмъртните, която бях избрала още с раждането. Която бях поставила на трона на най-мощното царство сред тракийците. Онази, която трябваше да се превърне във владетелка на всички земи. Вместо това, тя сключи ръцете си върху корема си и поклати глава.
– Защо ми отказваш? Не дойде ли да искаш отново убежище? – попитах я.
– Да, но това, което искаш, е твърде много.
– Тя е бъдеща жрица, зачената в дните, когато луната е била най-силна в теб. Тя е моя.
– Не. Не мога да ти я дам.
– Това дете е предназначено да бъде мое още преди да е било заченато. То ще служи на луната, на гората, на древните ни ритуали. Ще бъде свободно, както ти никога не си била. Ти се съгласи да платиш цената.
– Не знаех каква ще е тя – каза просто, но твърдо Едеса.

И тогава се появих в целия си блясък. Издигнах се над дърветата, препасала меча в колана си и нахлупила ниско лисичата глава. Моето куче озъби паст и започна да ръмжи срещу нея.
– Как смееш да ми отказваш правото над детето. Аз те спасих. Грижех се за теб. Дадох ти сила. Научих те на свобода.
– И аз съм благодарна, Бендида. Но няма да превърна детето си, дъщеря си, в твое оръжие. Знам какво искаш. Знам, че искаш да воюваш с мъжете. Знам колко ги мразиш. Не искам тази омраза да влезе и в нея.
– Тя няма да бъде оръжие. Тя ще бъде богиня. Ти така и не разбра какво е това. Не разбра, че единственото, което искам е сила за жените.
В очите ѝ имаше решителност. Онова чувство, което изпълва майките, когато за първи път усетят детето в утробата си. Разбрах. Тя нямаше да ми го даде. И аз не можех да го изтръгна насила от нея. Поне не още.
– Върви си. И повече никога не стъпвай в моето светилище, в моята гора. Луната ми повече няма да осветява пътя ти.
– Бендида… – изплака тя. – Къде да отида?
Обърнах ѝ гръб и се стопих сред дърветата. Поне още седем месеца тя нямаше да ме интересува.

Едеса побягна през гъстите храсти, през тъмните дерета, през познатите пътеки. Но гората вече не беше гостоприемна. Клоните я драскаха, корените я спъваха. Животните, които някога я следваха, сега се криеха от нея.
– Моля ви! – викаше тя, тичайки. – Аз съм Едеса! Помогнете ми!
Дърветата мълчаха. Животните се криеха. Само вятърът я блъскаше напред.

Когато първите лъчи на зората пробиха хоризонта, Едеса се спъна и падна в края на гората, точно на границата между моите владения и тези на съпруга ѝ. Ръцете ѝ бяха разперени към залязващата луна.
Селяните я намериха на сутринта, докато отиваха към полето. Говореха, че е умряла от изтощение, загубила се сред дърветата ми. Бурята през нощта беше страховита и унищожи част от посевите. Но аз знаех, че причината е друга. Умря, за да не ми разреши да взема онова, което тя обичаше повече и от мен.

Нощем, когато вятърът завива между дърветата, все още се чува плач. Плач на жена, която живее завинаги на границата между света на хората и света на боговете. Винаги раздвоена, винаги търсеща дом, който никога повече няма да намери.
А аз все така стоя в светилището си, чакайки следващата си жрица. Онази, неродената, истинската. Която няма да се отрече от мен. Която ще се върне. Жадувам равновесие. А то винаги изисква жертва от онези, които не искат да я платят.