Яна Йорданова е журналист и писател.
Тя активно участва в модулите по творческо писане в класовете на Здравка Евтимова, Катерина Хапсали, Ваня Щерева, акад.Владимир Зарев и Марин Трошанов, организирани от Академия „Знание".
Нейни разкази са поместени във втория сборник „Стъпки", издаден в края на 2022 г.
„Свят, в който единственото мерило за успех са парите, ежедневие, в което най- високата добродетел е умението да изсмучеш чуждото имущество, да стъпчеш по-слабия, да се подиграеш на немощния - това е белетристичната стихия на Яна Йорданова. Човек от село, забравил корените си, високомерен, повярвал, че единственото божество, управляващо света, са банкнотите; съпруга, създала своя вселена, чиято основа е лъжата, и в противовес на измамите и мерзостта - мощна вяра, която Яна Йорданова вдъхва у читателите си.
В крайна сметка ще става по-човечно, по-силно, защото винаги, колкото и низко да е ежедневието, колкото и да са смазващи лъжите, ще се раждат хора, по-големи от измамата, по-високи от насилниците, по-умни от тъмните трикове на банковите посредници. И наистина Яни ни подарява надеждата, че и днес, и утре ще стават добри чудеса, защото човекът вижда с очите си, но най-важните неща и хора в живота се откриват със своето сърце".
"Беше тиха нощ. Точно на Сирни Заговезни. Казват, че е на изгубения рай и на падналия Адам. Според евангелието тогава сме яли от забраненото дърво и сме нарушили божествения пост. Познали сме греха. Нали обаче след всеки
грях трябва да има покаяние, да дойде възкресението ни. И заедно с Христос да се преродим и ние.
Тишината и смирението бяха обичайните гости в къщата на бай Данчо. Той бе сред най-уважаваните хора в селото.
Не бе заможен, но беше честен и горд човек. Трудолюбив. Такова беше цялото му семейство, а с баба Мара живееха в
разбирателство. Не си повишаваха тон. Тя го галеше с думите си, винаги казани на място. Така възпитаха и единствената си дъщеря.
Рада не бе типичната красавица, но беше фино момиче. Маслиновите ѝ очи изпъкваха сред бледата ѝ нежна кожа. А
тъмната ѝ коса, обикновено прибрана на плитка, още повече подчертаваше лицето ѝ. Не беше висока, но снагата ѝ бе тънка и грациозна. Като стъпваше, сякаш танцуваше. В тая нощ луната се бе изпъчила гордо сред звездите. Закриляше ги като майка. Люлееше ги на сърпа си, а те закачливо осветяваха двора на бай Данчо. Беше началото на март
и студът не хапеше. Цялата зима беше мека, почти без сняг. Затова и Мара започна да сее някои неща в градината. Както
казваше тя, какво е къща, в която не можеш да си откъснеш зелен лук или магданоз. Тази вечер всички бяха насядали
около трапезата. Взеха си прошка. Бай Данчо изрече и Господнята молитва. Чак отвън се чу: „Прости нам греховете
ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. Амин!“.
След като вечеряха, Рада раздигна масата. Ошета веднага. Беше къщовница, никога не чакаше майка си да върши домашната работа. Беше слабост на бай Бай Данчо, но той не се издаваше пред нея. Не я глезеше, въпреки че беше единствената му дъщеря. Имаше само една мъка на сърцето. Девойката навърши двайсет и пет години, а още не можеше
да я задоми. А и тя на никого не обръщаше внимание. Не ѝ тежеше, че още е сама. Подминаваше мълчаливо и приказките, че може да остане стара мома.
В първия понеделник на Великия пост в селото дойде един майстор. Повикаха го да изгради чешма, защото местните нямаха. Момчето бе сръчно, работеше със замах. Казваше се Мурат. Беше турчин, но хората го харесаха. Направи
впечатление и на бай Данчо. В същото време две стари греди в плевника му паднаха и стопанинът помоли майстора да го
навести и да ги поправи. Разбраха се да намине на следващия ден..."
Разкази от Яна Йорданова, поместени в сборника "Стъпки", може да намерите тук:
Lexicon :: Стъпки 2022. Сборник с разкази от курс по творческо писане на Здравка Евтимова - 2022 г.
