Кристина Палазова

 

Кристина Палазова е разследващ полицай, психолог и писател.

 

Тя участва в много от модулите по творческо писане към Академия „Знание".

 

Нейни разкази са включени във втория сборник с разкази „Стъпки" 2022 г.

 

През 2023 г. тя издава самостоятелен сборник със заглавие „Разкази от корена" като всички продажби отиват в подкрепа на фондация „Искам бебе". Разказите на Кристина Палазова са вид родова памет на българщината. 

 

Здравка Евтимова за Кристина Палазова:

 

Тя притежава самобитна дарба на разказвач. Кристина е от малцината , докоснати от вселената, която някои наричат Бог.

 

Талантът ѝ е искрящ, самороден и се проявява в най-силна мяра, когато ни подарява истории за родния си родопски край и дълбоко човечни, красиви разкази с герои деца. Пише така, че ако човек живее в Аляска, в Сиатъл или в Суел, ще си купи билет, за да долети в България, да види с очите си местата, описани от Кристина Палазова, за да срещне големи българи, които живеят в разказите ѝ . Да се поучат от твърдостта и щедростта им."

 

Награди на Кристина Палазова:

 

  • Награда на Дарик радио в Национален конкурс за къс разказ „Мостове" и участие в сборник в резултат на конкурса „Шегите на фортуна".
  • Участие в конкурс „Промени света" и сборник.
  • Разказът „Подаръкът на времето" е номиниран в конкурс на Асоциацията на младите български писатели.
  • „Дар от праскови" от Кристина Палазова е разказ, който печели наградата  на „Дарик радио" и е включен в самостоятелния ѝ сборник.

 

Кристина Палазова споделя:

 

 „За мен е чест разказът ми Дар от праскови" да е публикуван в списание Факел". Едно списание, което съществува от 28.02.1981 г. Разказът описва борбата на семейството ми за най-свидното - рожби, както и извежда много теми за размисъл. Една съкровена история, стигнала за тези две години и до много двойки като нашата, за да даде сила и усещане за заедност...

 

Благодаря на Здравка Евтимова за подкрепата, за чистотата и силата, които се вляха в моя кладенец и ми помогнаха да умножа живата си вода....

 

Благодаря на Дарик радио", медиен партньор в Национален конкурс за къс разказ Мостове", за наградата, свързана с Дар от праскови" през 2021 г., която ми даде криле и си повярвах, че мога.

 

Благодаря на Академия Знание" и на многото сродни души там, с които творим и използваме думите като цяр, вдъхновение и светлина..."

 

"Дар от праскови"
от Кристина Палазова

 

Над село Борово, досами Кръстова гора, слънцето щедро раздаваше последните си за деня летни лъчи, които нежно погалиха родопските бърчина, не забравиха и непокорните треви, а сетне целунаха малкия параклис, кацнал на баира. Те си проправиха път през прозорците и незатъкнатите дупки на дървената врата, а топлината им помилва жената, дето бе коленичила върху каменния под. В усамотението на църковната обител тя за пореден път отправяше молитвите си за дете. Моли се дълго и от сърце, сетне остана така много време, а мислите ѝ я връщаха към изминалия ден.

 

В седемте години, през които утробата ѝ не можеше да износи дете, на коя врата не потропа, какъв ли лек не изпи? Колко надежди се прекършиха безпомощно като крила на ранена птица. А трите мойри  от време на време я поглеждаха и продължаваха да пресукват нишките на съдбата ѝ, така както я бяха нарекли още като се беше родила.

 

Коленичила, жената си мислеше за чудната баба, при която за съвет я пратиха. Цял поменик със заръки изписа Калина при срещата им. Станаха рано със съпруга ѝ и всичко по ред сториха. Бабата ѝ бе рекла да намери най-голямата църква в Асеновград – до нея имало друга по-малка, но имена не назова. Там трябваше да се помоли Калина и да даде обет, че ако има дете някога, ще го кръсти на светеца или на празника, на който то е родено. Тази първа задача им се стори лесна, ала на място разбраха, че градът е пълен с храмове, а хората посочваха различни църкви за най-големи, но те не отговаряха на описанието, което старицата бе дала. Една жена в черно, дето чедото си беше загубила, накрая ги упъти. Църквата „Свети Георги“ се наричаше, а до нея от дясната ѝ страна, като по-малко дете, се беше сгушила и другата – „Свети Козма и Дамян“. Като привършиха, към иконата на Света Богородица в Бачковския манастир се запътиха дарове да носят. После вода от три чешми наляха оттам по заръка на бабата, а сетне до Кръстова гора отидоха да се помолят. Измориха се, но не им се тръгваше, сякаш някаква сила ги беше привързала с невидими нишки и още малко ги дърпаше по тази чудна родопска земя да останат. Решиха със Стоил да нощуват в един семеен хотел.

 

– Какво странно име „Варненци“! Та ние сме в планината, откъде това име? – мислеше си Калина. После уморена заспа. Клото намести вретеното си и спусна една по-дебела нишка към Земята. Лахесис , дето водеше пътя на Калинината нишка, я привърза по-здраво и направи първия възел. В това време най-старата мойра спокойно спеше, дори не помръдна.

 

Няколко месеца след онзи топъл юнски ден Калина и Стоил си осиновиха момченце – също Стоил. Името му не смениха, приеха това за знак от Вселената. Свекърът на Калина също така се наричаше. Мъничко беше детенцето – на годинка и нещо, с прекрасни маслинени очи и дълги мигли. Прекрачи прага им в деня на Архангел Михаил. Скоро домът им се огласи от детски смях и безмерно щастие. Калина се оживи, вдетини се. Измисляше щури игри, правеха заедно пакости. В началото детето не даваше да го прегръщат, че никой досега не го бе правил. То се изправяше в кошарата, засмукваше силно палеца си и започваше да се клати, щом искаше да се успокои. Сред много търпение и любов растеше Стоил и бързо свикна с това. После започна сам да търси топлина и скоро майка и син не се отделяха един от друг. Всеки ден Калина му четеше приказки или измисляше сама такива, а той, усетил топлината на тялото ѝ, заспиваше спокоен в прегръдките ѝ.

 

Родителите бяха решили, че няма да се крият от света. Гордееха се със сина си и не свеждаха глави пред любопитните погледи или злостните подмятания за по-мургавата кожа на детето. Калина често му показваше снимки от моменти в Дома за деца, когато с баща му са били при него, от погачата, дето му направиха, нищо че не беше на четиридесетия ден. Тя му редеше приказката на неговия живот:

 

– Стоиле, виж, тук те видяхме за първи път – един такъв мъничък, изплашен, с голямо дънково костюмче и с прекрасни очи. Със сърцето си усетих, че си мой! Гушнах те, а после те подадох на баща ти. Ти извърна главичка нагоре и си потъркахте нослетата.

 

– Мамо, разкажи ми пак тази история! – и мама я разказваше пак и пак, колкото му беше нужно да я чува.

 

В това време Лахесис добави златна нишка в преждата на Калина. Намота я на кълбо, а сетне то бързо се изтърколи и падна в кошницата на най-старата богиня на съдбата – Атропос . Тя се събуди от дългия си сън и записа нещо в тефтера си.

 

Дните тичаха един подир друг, почти колкото бързо препускаше през поляните на детството и Стоил. Белите му нямаха край, ала родителите му се радваха и с любов го гледаха и му говореха. Няколко години се бяха минали, откакто тримата бяха едно вече. Калина се беше успокоила и на сина си бе посветила мечтите си. Обясняваше му, че не е расъл в корема, а в сърцето ѝ.

 

– Дори и никога да не родя дете, Стоил ми стига! Той е моят дар! – мислеше си тя и заспиваше усмихната.

 

Това лято решиха да почиват високо в Рила планина, над Якоруда. Озоваха се в прохладната прегръдка на гората. Мирисът на планински билки и борина ги опияняваше и омагьосваше. Неуморно вървяха те по баирите и събираха в кошниците си мащерка и слънчеви лъчи. Клото и Лахесис ги наблюдаваха и пресукваха преждите им.

 

На тръгване от планината се отбиха да разгледат града. Влязоха в един магазин за детски неща. Изведнъж Стоил грабна бебешка кожена обувчица и запита майка си:

 

– Мамо, имаш ли обувки за бебето – нямаш, нали? Хайде да ги вземем, моля те!

 

Майка му смутена взе обувката и я върна на рафта. Стоил не се предаваше, пак я пое в ръчичката си и се затича с нея извън магазина, за да я покаже на баща си.

 

Няколко дена след това, докато пазаруваха на път за вилата им, Стоил видя малки бебешки чорапки. Настояваше майка му да ги купи. Този път тя го послуша. В същото време трите мойри имаха работа – Клото започна да преде нова бяла нишка, втъкна и няколко пъпки от розов трендафил в нея, та я обагри, пък седна да си почине.

 

След две седмици Калина разбра, че под сърцето ѝ бие друго сърце. Не смееше да се зарадва, че три пъти досега беше помятала. Душата ѝ се стегна, по тялото ѝ преминаха ледени тръпки, въпреки че лекарите казваха, че всичко е наред.

 

Един ден майка и син стояха в сладкарницата до тях, а Стоил подритваше масата и щурееше. Калина беше напрегната като струна и му се скара. Детето сякаш прочете тревожните ѝ мисли и рече:

 

– Спокойно, мамо, всичко с бебето ще бъде наред! Ще я наречем Прасковка! – уверено говореше то.

 

– Откъде знае, че се притеснявам, че всичко ще е наред? Как усети, че съм бременна преди останалите? – питаше се жената. После изведнъж ѝ стана топло и хубаво и се остави потокът на времето да я понесе.

 

Калина трябваше да си почива повече, та имаше време да размишлява, а мислите ѝ като бумеранг все назад към онзи юнски ден я връщаха. Струваше ѝ се, че случките в живота ѝ като невидими нишки бяха оплетени. Най-голямата черква, дето обет даде, „Свети Георги“ се казваше, точно като починалото ѝ братче осмаче. Църквата до нея беше кръстена на светците Козма и Дамян, които се почитаха на първи юли. На тази дата беше роден и синът ѝ. Онзи хотел в планината с чудното име „Варненци“ вече не ѝ беше странно, че така се наричаше. Морско чедо беше момчето им – от Варна. На хубав празник – на Архангел Михаил, дойде в дома им. Това беше името и на черквата в бабиното ѝ родопско селце, дето прапрадядо ѝ хаджи Ангел беше строил навремето и дето беше отключвала за късмет някога.

 

Прасковата винаги беше присъствала в живота ѝ, но преди думите на сина ѝ тя не се беше замисляла за това. В детството ѝ майка ѝ я наричаше Прасковка заради нежното мъхче по бузките ѝ. Наскоро Калина си спомни и за дядо си, който всеки ден от дългите и топли лета избираше най-хубавата и сочна праскова за нея от бабиния двор. Тя лакомо впиваше устни в плода, усещайки сока, аромата и благодатния му вкус. Дори топлината на слънцето усещаше понякога. Друг път търпеливо прокарваше прасковата през дланите си, докосвайки мъхчето ѝ, сякаш изграждаше невидима връзка с нея. Калина беше прочела, че древните наричали прасковата „дървото на живота“ и правели от нея отвари на безсмъртието. Когато се опитваше да разчита символите и знаците по пътя си, се питаше не я ли е захранвал нейният любим дядо съвсем интуитивно, ей тъй, без да знае, с живителната вселенска сила и мъдрост, въплътени в този слънчев плод.

 

На Благовец се роди сестричката на Стоил. Кръстиха я Благовеста. По бузките ѝ имаше нежно мъхче.

 

Някой беше научил Калина да остави вино, три хляба и пари до главата на бебето. На сутринта даровете ги нямаше. Трите мойри бяха изпрели дълъг и щастлив живот за новороденото, а в кошницата на Калина, при най-старата орисница, вече имаше две златни кълбета, досущ като праскови…

 

Разкази от Кристина Палазова, поместени в сборника "Стъпки", може да намерите тук:

Lexicon :: Стъпки 2022. Сборник с разкази от курс по творческо писане на Здравка Евтимова - 2022 г.