Нина Михайлова е мениджър човешки ресурси, писател и поет. Тя участва в семинарите по творческо писане при Здравка Евтимова, Катерина Хапсали и др., организирани от Академия „Знание".
Нейни разкази са поместени във втория сборник „Стъпки”, излязъл през 2022 г.
Има издадена самостоятелна стихосбирка „И се родиха стихове…”
„Социалната неправда, отрудените хора, които измъкват и последния корав залък хляб, банкерите, за които единствената мерна единица е бонусът, печалбата, върху тези остри, наболели проблеми на живота ни днес фокусира вниманието си тази авторка. Остра наблюдателност, много кураж и оригиналност, болка и топлота бликат от страниците, създадени от безспорната ѝ дарба да оставя живот и истински човешки съдби в разказите си.
Старецът, който умира усмихнат, успял да подари обич на успялата жена, защото ѝ напомня за собствения ѝ баща. И едно красиво откритие на Нина Михайлова - раздялата на двама влюбени всъщност е могъща длето, способно да извае нов, силен човек, след като между двамата е попаднала думата „сбогом”.
– Тая е луда! – Нямаше нужда да затваря, тя беше прекъснала разговора. Хвърли телефона на леглото зад себе си и скочи. – Къде ми е тревата? – огледа се. – Ще ѝ мине. Като всеки друг път. Не можела така. Искала любов. Кой не иска? Предал съм я бил. А мен колко пъти са ме предавали? Колко пъти съм се молил за любов? Не съм ѝ длъжен, трябва да мисля за себе си – продължаваше да си говори и да се убеждава, докато си свиваше трева. Запали трудно, защото запалката поддаде няколко пъти под трескавите му пръсти. Дръпна силно. Толкова силно, че парна езика си. И извика. Седеше на леглото. По тялото му се разля лекото познато изтръпване, излегна се назад и изпусна на много тънка струйка въздух от гърдите си. Загледа се в тавана и се върна на площада, където я срещна за първи път. Мъничка, трепереща, с лице покрито със сълзи. Видя я и я прегърна. Без думи. Поиска да я закриля. Поиска да я прибере до гърдите си и да я успокои. Видяха се за няколко минути, но продължи да мисли за нея през следващите часове, после и следващите дни. И още два месеца, през което време тя все отказваше да се видят отново. Той се срещаше с други жени. С бивши гаджета, с нови познати от Тиндър, но мислеше само за нея. Представяше си нея, когато беше с тях. Искаше я. Тя беше мечтаната жена. Разглежда профила ѝ във фейсбук безброй пъти. Изтегли си избрани снимки и ги запази на компютъра си. Мечтаеше и заспиваше с тях. Пишеха си постоянно, той ѝ разказваше колко много мисли за нея, но тя продължаваше упорито да отказва нова среща. Смяташе, че е много по-малък от нея и че при петнайсет години разлика нямат бъдеще заедно. Той знаеше за нея само, че в момента се разделя със съпруга си, който я изоставя заради друга жена, и че има голяма дъщеря, която вече не живее при нея. Предателството на съпруга ѝ я беше разтърсило и тя постоянно плачеше. Тя беше много открита към него, уязвима, слаба, крехка и той искаше да се погрижи за нея. До нея се чувстваше силен и значим, голям и важен. Въпреки че отказваше да се видят, тя продължаваше да му пише. Започна да му разказва за работата си. Занимаваше се с огромни проекти. Силна, независима, сякаш беше друг човек. Това го опияняваше. Обичаше силни жени. Обичаше да покорява силни жени. Искаше я, искаше да бъде негова. Искаше я в ръцете си. Една нощ, малко преди полунощ, след часове писане в чата, разбра, че моментът е настъпил. Тя беше загубила сили да се бори срещу това, което цялото ѝ същество желаеше. Разказа му за ледената тежест в гърдите си и за топлината, която ѝ липсва. Искаше топла прегръдка от близък човек. И се видяха. И после пет години се срещаха тайно..."
Разкази от Нина Михайлова, поместени в сборника "Стъпки", може да намерите тук:
Lexicon :: Стъпки 2022. Сборник с разкази от курс по творческо писане на Здравка Евтимова - 2022 г.
