Петя Георгиева работи в банковата сфера, но от години се занимава активно и с писане.
Участвала е в модулите по творческо писане на Академия „Знание”, водени от Катерина Хапсали, акад. Владимир Зарев и Силвия Димитрова.
В момента работи и по първата си пиеса отново в Академия „Знание”, в класа по драматургично писане на изключителния Йордан Славейков.
През юни 2023 г. печели награда на конкурса за къс разказ „Албена” с творбата си „Към делтата”.
„В разказите на Петя Георгиева силно впечатление правят честният и „оголен“ изказ, динамиката и майсторството при диалозите. Нейният страхотен темпо - ритъм кара действието да е задъхано, устремено и увличащо. Докато четеш, нищо не те спъва – нещо изключително важно от читателска гледна точка."
„Петя Георгиева има дарбата на разказвач – тя изгражда интригуващи сюжети, запомнящи се образи, неочаквани обрати, достоверни диалози. Текстовете ѝ създават представата, че са писани „по учебник”, но в тях няма сухотата на добре изучената теория. Те са част от живота - реални и истински. Няма напластявания и тежка словесност – четат се леко. Умело разгърнатата фабула кара читателя да проследи с интерес и увлечение случващото се. С основание можем да кажем, че Петя Георгиева е писател.”
“Неделя следобед е перфектното време да се хвърля в реката. Ето, няма никой на кея. Работниците почиват. А по разкопаните алеи никой не е толкова луд да се разхожда. А и е кално. Но на мен не ми пречи. Реката ще измие калта, нали така? … - И аз обичам да идвам на реката в неделя следобед. Обърнах се рязко. Не очаквах друг човек тук. Един старец, ама много побелял и сбръчкан, стоеше зад мен и гледаше реката. - Всеки ден в последните 20 години, - продължи той сякаш го бях попитала нещо. Или пък сякаш се интересувах от неговата история. Имах си моя и тя скоро щеше да приключи. Той само ми пречеше. – Идвам тук всеки ден и си говоря с жена ми. Тя умря преди 20 години, но много обичаше да идваме тук на разходка. Всеки ден, хванати за ръка, след работа или в ранния следобед, когато сме свободни. Разхождахме се и гледахме течението на реката. Представяхме си историите, които носи и ни нашепва, - засмя се леко. – И всеки ден животът ни беше различен. Също като реката, към чиито води гледаш и ти, - обърна се към мен и видях ясните му сини очи. Хипнотизиращи очи. – Живял съм тук цял живот и съм гледал реката. И тя се променя постоянно. Един ден е бърза, с много вълни, на следващия – спокойна и тиха, на третия – кална и мръсна. Носи истории от цяла Европа. Носи водите на цяла Европа. Нашепва ни нещо набързо и се устремява напред, към онова вълшебно място, на което се слива с морето. И изведнъж нашите истории стават част от безбрежното море, гмурват се надълбоко и стигат до сърцето на земята. И моята история, по същия начин, се стреми към своята делта, наречена смърт, за да се слея отново с нея, с жена ми. Да я намеря, да я хвана за ръка, - гласът му стана леко дрезгав и усетих сълзи в моите очи. Сигурно и мама ме чакаше някъде. – И това ще стане един ден. Но всеки ден, идвайки тук, осъзнавам, че водите ми още са бурни, че в тях има още живот, че не са пресъхнали. И си тръгвам. Отивам да изпия едно кафе с приятелите, да поиграем карти. До следващия ден. И така вече 20 години."
Петя Георгиева е един от тримата победители в Национален литературен конкурс - разказа й "Пролет" можете да прочетете тук:
