Роси Старович е сценарист и агроном, родена в Добрич.
Участва в семинарите на Катерина Хапсали и Йордан Славейков.
„Росица притежава впечатляващата способност да ситуира персонажите в, на пръв поглед, типично битово-делнична ситуация. И след това яркото ѝ въображение ражда низ от комични събития. Събития, които са обаче привидно смешни. В смешните диалози успява да вплете сериозна нишка, която „взривява” драматичното действие.
И ето го онова толкова важно за писането на пиеси - изведнъж. И изведнъж поредният смешно-битов разговор по фейс тайм с родителите се превръща в разговор за закъснялото/ несъстояло се майчинство на една куклена актриса. Росица притежава така нужните на драматурга сетива- любопитство, социална ангажираност, необичайна гледна точка. И талант, който чака да бъде разкрит!"
„В тази неделна, февруарска утрин явно хората предпочитаха топлия домашен уют. Докато стигне до тяхното дърво видя, че първите кокичета са се появили в съседските градинки. Усмихна се, обожаваше това смело цвете. Как да не обожава човек Първите! А и имаше дивно очарование, когато всички зъзнат ти да цъфтиш!
Стигна до кестена, огледа се, но нямаше никой. Искаше да прегърне дървото, знаеше, че е глупаво и налудничаво, но имаше нужда физически да докосне нещо, което емоционално беше тяхно. Вдигна ръка да погали дървото….. и се вцепени! На едно крехко клонче беше сложено кокиче! Вероятно имаше логично обяснение за това! Но кой луд ще къса кокиче и ще кичи кестена с тях??? Кой?? Кой, освен Игор…
Има нещо по-силно от смъртта и това е Любовта!“
„Забравя ли си Посоката… викам от небето, някой, който е ме обичал. За съжаление там се пренасели… Но преди да избера кого да призова, усетих татко. Този красив мъж, който очароваше жените и останалите зверове, рядко чувах да говори у дома. И сега стоеше тихо до мен. И двамата ми родители, наследници на баячки и знахарки, имаха свръхестествена способност да общуват с мълчание и се разбираха по-добре отколкото когато използваха думите.“
„Кога минаха 100 години така и не разбрах. Помня от ден първи босите детски крачета и клокочещия детски смях. Само Крумчо, милият се тътреше като паточе пет минути след останалите деца. Докторът не даде надежда на клетата му майчица, нямал да доживее до първо отделение. Да, ама баба му Матинка, странно име й бяха дали, френско от матине-утринно тържество, на доктори не вярваше. Правеше му попара с козе мляко и когато имаше масло, една голяма бучка се озоваваше само в неговата попарка.
И ето го днес след 80 години Крумчо цепи дърва, като се умори сяда на един пън и протяга към небето пълна шепа с жито. И те, божиите птици кацат на дланта му и кълват.“
„И Магда се разплака, виждали ли сте сврака да плаче?
„Ами…аз..търся си приятели…много съм сама…“ . ..това бяха последните й думи преди да отлети.
Това е всичко, доктор Иванов! Знам, че в темпоралния дял на лявото ми мозъчно полукълбо, вероятно има дефект, за да чувам гласове. В семейството нямаме шизофреници.. Но виждали ли сте птица да плаче от самота????
Доктор Иванов мълчаливо подаде рецептата… на нея беше написал „Ще чакам на пейката пред гълъбите теб …и Магда!“
Утре една птица по-малко щеше да плаче от самота!“
„Беше смачкала грозда в ужаса си, лепкавата му сладост се стичаше по лактите ѝ. Една гроздова семка се беше забила под маникюра й, всъщност тази болчица върна Рафи. Тръгна към дома си, излязла от този необясним кошмар. Като се прибра първата ѝ работа беше да засее тази семчица в една саксия. Отвори лаптопа си и почна да търси съвети за начинаещи лозари. Много бързо разбра, че ще е луд късмет от гроздовата семка да порасне лоза. Под цели три твърди обвивки дремеше бъдещата лозичка. Усмихна се като разбра, че онази вдлъбнатинка на гроздовата семка, под която е разположен зародиша се казва рафе. И всъщност е най-твърдата част, защото закриля бъдещ живот.
Рафаила не знаеше, че днес бе получила паник атака. Щеше да ѝ отнеме доста време докато разбере, че това е само едно състояние, което те предупреждава, че е време да срежеш конците! Да избягаш от зловещия си „кукловод“ или да се биеш лице в лице с него.“
