Мариана Пенчева

Мариана Пенчева е философ, юрист, психолог и писател от град Велико Търново. Тя участва в семинарите на Катерина Хапсали, Камелия Кондова, Ваня Щерева, акад. Владимир Зарев, организирани от Академия „Знание". 

 

Нейни разкази са публикувани в различни сборници като част от участието ѝ в Националните конкурси за учители - творци, организирани от изд. Анубис и Булвест 2000.

 

Катерина Хапсали за Мариана Пенчева:

 

Текстовете на Мариана са трогателни, разказани по човешки. Тя майсторски потапя читателя в обстановката, плавно и убедително, а после със „сочен“ език, препратки към вярата, добри диалози, ни връща към корените – понякога като мистерия, друг път като виртуална реалност. В разказите ѝ  има нужния съспенс, което я определя като човек с литературен талант."   

 

С огромно удоволствие Ви представяме  един от нейните разкази:

 

„Гозбите на баба”
Мариана Пенчева

 


-Александре, отивай при училищния психолог – не се научихте в този клас, че трябва да слушате. Пак проблеми, докога бе, момче?! Майката на Георги за седми път ми се обажда този месец да се жалва как си го заплашвал, как не можел да спи спокойно заради теб.

- Но господине... – опитваше се да каже нещо седмокласникът, но не успяваше.

- Изобщо не искам да слушам, или се дръж както трябва, или ще те предложа за наказание – обясняваше  господин Иванов – Заминавай при психолога, тя да се разправя с теб, защото аз съм вдигнал ръце.

Така аз се оказах в кабинета на училищния психолог, последното убежище за хулиганите, което напълно незаслужено учителите наричаха „зверилника”, но истината беше, че така трябваше да бъдат кръстени някои класни стаи, които бяха поле на постоянни кавги и конфликти.

-Добър ден, Алекс. Ела да ми разкажеш, какво се е случило този път. Знам, че доста ти се насъбра напоследък.

- Доста ли? -  направо е лудница, госпожо.

-Алекс...

- О, извинете ме... исках да кажа, че много неща ми се струпаха на главата и не знам как да се справя с тях. След смъртта на майка ми се чувствах самотен, но сега е още по-лошо, баба я няма вече и с нея си отиде мечтата ми да имам нормален дом и семейство.

- Нали знаеш, че само на силните хора се падат трудностите и ние можем да се справим с всичко, което ни се случва.

- Да, знам това, но защо все аз трябва да съм силният?

- Кога последно се чухте с баща ти?

- Преди повече от месец, но няма какво да си кажем, дори да ми се обади.

- Недей така, все пак ти е баща.

- Да, ще му връчим награда за вечно отсъствие.  От опит знам, а и виждам, че бащите не вършат особена работа. Ето, Георги, например, уж има баща, но пак си остава маминото синче.

- Алекс, нали знаеш, че не бива да говорим така за другите.

- Аз знам, госпожо, но всеки път - едно и също. Днес съм тук при вас, пак заради Георги.

- И искаш да ми кажеш, че ти нямаш вина?

- Не, признавам – имам вина, дразнех го и то съвсем нарочно, защото ми писна. Писна ми да слушам как майка му купила ховърборд, как му дава по 20 лева на ден, как му правела супата само с филе от пиле и махала всяко кокалче, за да не му приседне... но не му присядат обидите и подигравките, които изрича към мен.

Имал маркови дрехи и защо трябва да ми пука? Аз съм бил гол и бос, бил съм голтак, непрокопсаник... Как ме е яд! Господин Иванов е сляп и винаги заема страната на Гошко, може би, защото той има майка, за разлика от мен, нали така? Неслучайно носи очила, но като гледам и те не му помагат.

- Обиждат те, бил си засегнат, изпитал си гняв. Разбери, не всичко зависи от нас, не избираме къде да се родим, но това, което можем да направим е да решим какви искаме да сме.

- Така е, госпожо, но не мога да мълча, когато нещо не е справедливо. Вижте сега, Георги може да си гледа работата. Това, което се е случило на мен, той няма как да проумее с малкия си мозък, скрит под къдравата му косица. А майка му е по-лоша от всяка друга, толкова много бди над него, че той, като нищо, цял живот ще тича, ще се крие под полата й и ще й плаче на рамото.

- Разбирам, че си афектиран, опитай се да не се караш с него и да не влизаш в излишни конфликти. Малко ли са ти проблемите, че сам се забъркваш?

- Не, хич не са малко, но...

- Какво, но? Стегни се и ми покажи, че си човекът, който вярвам, че можеш да бъдеш.

- Добре госпожо, ще опитам.

- Имам за теб една задача.

- Ооо, само не задачи!

- Няма как, знаеш, най-лесно учим уроците чрез преживяване.

- Добре – какво този път?

- Знам, че умееш да пишеш. Помниш ли онова есе, с което спечелихме първо място миналата година на конкурса.

- Е?

- Искам от теб да съставиш своя кулинарна книга. Нали сега се гледате с дядо ти и 100% му помагаш в готвенето.

- Първо, това ли ви е лесната задача? И второ, не виждам как готвенето и писането ще оправят моите проблеми с Георги.

- Ти изпълни задачата, другото остави на мен.  Сделка?

- Окей,  госпожо, за вас – винаги.

- Добре тогава. Ще те чакам отново и бягай от конфликтите.

- По-добре те да бягат от мен. Ха - ха

- Непоправим, както винаги. Хайде и умната! Връщай се в час.

- Бай, госпожо. До скоро!

***

Мина седмица, а аз не съм написал нито ред. Проклета кулинарна книга! Какво да напиша? – как няма какво да ядем и деликатесът вкъщи е пържени яйца с лук и две филийки хляб и това е в силните ни дни. Или не, по-добре да опиша как варим макарони и ги ядем просто така, защото захарта си е скъпо удоволствие. Филии с олио, варена юфка, а как ми се иска да върна вкуса на бабините гозби. Ох, бабо, толкова ми липсваш! Толкова съм ядосан, че ми идва да пратя всичко по дяволите, или не по-добре самият аз да ида там.

Мина месец, опитвам заради госпожата, защото тя е пич и иска всичките да ни оправи, друг е въпросът дали може и дали поправя точните хора, но...  в объркан свят живеем, не й се сърдя. Пък й я ценя като човек.

Отварям тефтера и записвам „Баница”. Ех, баба правеше баница „един път”. Денят ми винаги започваше чудесно, когато тя приготвяше баница. Може ли човек да е в лошо настроение при такова кулинарно изкушение? Днес няма откъде да си купиш, а няма и кой да ти направи. Всички купешки банички приличат на сърдити бледи момичета, подредени в редица на модно ревю, без загар, без пълнеж, без цвят – напълно прозаични.

А баба, тя беше магьосник... Дали ще се сетя за съставките на баницата й? А, да... брашно, сол, масло, сирене, яйца... Сядах на дивана в кухнята и я наблюдавах, а тя месеше и после дърпаше корите и беше толкова чевръста, че не можеше да видиш как, за миг, в тавата се появяваше дърпана и накрая вита баница, която в детството ми напомняше на хоро, нали и то така се вие понякога, че не можеш да му видиш началото и края. Какъв загар! Какъв вкус! - нямах търпение да си отчупя от нея и често не я оставях да си почине, а бързах лакомо да си похапна. Ех... Баницата на баба равна на щастие...

Чудесно! Браво на нашата психоложка, освен, че съм тъжен, съм и гладен, а хладилникът е напълно празен. Дядо дори го изключва от контакта, нямало смисъл да хабим ток...

Мисля да се поразходя, първата рецепта в моята кулинарна книга е написана и подправена със спомените ми.

Навън вали, а аз мразя да нося чадър. Слагам си качулката, ръцете в джобовете... Къде отивам ли? – и аз не знам. В джоба на панталона си намирам десет лева. Еха, съкровище! Че как така не съм ги изхарчил? Това си е жив късмет! Ще си купя нещо за ядене, но знам, че и дядо е гладен...

Подминавам закусвалнята, кого да видя там – Георги  и майка му, седнали са на най-хубавата маса и похапват блажено бургери. Никога не съм ги харесвал. Твърде са ми повърхностни – не само Георги и майка му, а и бургерите, които ядат. Не е ли то да ти замирише на домашно кюфте, да си отгледаш, откъснеш и нарежеш сам домата от градината, изобщо ядене ли е това? Макар, че гладът, който ме гони хич не се съобразява с моето мнение и ако можех, бих ял и бургер.

Влизам в хранителния магазин, където работи леля Пепи.

  • Здравей, момче. Нещо се загуби напоследък. Съжалявам за баба ти.
  • Недей да съжаляваш, сега е на по-добро място.

Тя вижда, е хич не ми се говори за баба и продължава: - Добре, какво ще обичаш?

  • Имам десет лева, искам да купя нещо за мен и дядо.
  • Десет лева, трудна задача, чакай да помислим...
  • Хубаво.
  • Искаш ли да ти дам един хляб, четири яйца и 100 грама сирене? Можете да си направите „циганска” баница.
  • Как се правеше тя?
  • Разбиваш яйцата със сиренето, мажеш на филийките и печеш.
  • Добре, съгласен.

Излизам от магазина, дъждът все още не е спрял. Бързам да се прибера и да пробвам рецептата на леля Пепи. Далеч от баницата на баба, бледа нейна сянка, но все пак засища, а в случая това е най-важното. Дядо го няма – оставям и за него три филии. Животът изглежда по-добре, когато си с пълен стомах.

Мисля да помисля още малко върху кулинарната книга. Какво е това ядене, което ми е най-любимо? Ммм, пълнени чушки – не, пиле с ориз, а.. да сетих се – миш маш. Обожавам го, обичам го още от малък.

Втора страница. Миш маш

Необходими продукти – домати, чушки, яйца, сирене... Сега е момента да си призная, че когато бях малък, бях доста злояд и сиренето исках да го ям само на тъмно, защото вярвах, че щом е на тъмно е правено от мляко, взето от Млечния път. Ха ха, колко съм бил заблуден! Горката ми баба, искаше винаги да съм сит и сядаше с мен на масата. Преди това ми правеше от божествения си миш маш. Слагаше чинията пред мен, а аз упорито отказвах ли отказвах, дори си заключвах устата с невидим ключ, но баба беше хитра.

Тя знаеше колко обичам игри и особено тези, които бяха за битки, затова ми нареждаше цяла армия от малки залъчета, които потапяше в миш маша и после насочваше към заключената ми уста и в този миг ставаше чудо – тя се отваряше и поглъщаше същите тези войници, тръгнали на бой. Ако нещо ми напомня на детство – то е уханието на топла гозба. Миш маш равно на безгрижие.

И аз съм имал подвизи в кухнята и то безброй. Първото ми сварено яйце – тотален провал. Е, все пак децата на осем нямат и малка представа, че се отброяват минутите от момента на завирането на водата, а не от момента на слагането на котлона.

Спомням си деня, беше петък, след училище. Класната беше ни поставила задача да сварим яйце и аз настоявах да го направя сам. Баба ми позволи, в крайна сметка от яйцето, което се оказа напълно сурово, си опържихме филийки – обяд за чудо и приказ.

Трета страница Пържени филийки с мармалад от шипки.

Продукти – филийки, нарязани на половинки, яйца, олио, ванилия и мармалад от шипки.

Онзи петък, в който не успях да сваря яйцето си беше чисто изключение. Пържените филийки бяха наша семейна традиция за сутрините в неделя. Макар че обичах да спя до късно, аз се събуждах, повикан от уханието на закуската. А баба ме чакаше с най-голямата си усмивка и чиния, пълна с филийки.

Всяка есен с нея събирахме шипки, от които тя правеше най-вкусния мармалад. Такъв, какъвто днес едва ли някой прави. Всички вече предпочитаме шоколада пред мармалада, палачинките пред пържените филийки, а възрастните – за тях не ми се говори. Те са толкова префърцунени, че вместо да хапнат за закуска, пият кафе и пушат цигари и толкова се вживяват, че някои вече са заприличали на черни локомотиви и им излиза пушек от ушите.

Но да се върнем към мармалада... обичах го, обичах и баба и знаех, че и тя ме обича. Затова винаги скриваше по някое бурканче в мазата, за дните, в които бях тъжен и радостта се връщаше при мен по-бърза и от птица. Вкус, който аз няма как да забравя нито в този живот, нито в другия. Все си мисля, че ако умра и ида на небето, баба ще ме чака там с отрупана маса с храна, приготвена само за мен.

Пържени филийки с мармалад от шипки равно на радост.

Девет и половина е... и този ден се изниза, без да го усетя. Ако имах пари, бих си купил прясно мляко, а ако баба беше тук щеше да ми изпече маслени бисквити. Вечер преди лягане, особено в дните, когато трудно заспивах, се промъквах на пръсти в кухнята. Баба още не спеше, тя ми правеше бисквити за училище, а аз ги обичах топли, да парят и пушат.

Четвърта страница Маслени бисквити с мляко

Необходими съставки – мляко, масло, брашно, яйца, захар, ванилия... Бисквитите на баба ухаеха на обич и на грижа. Сядах до нея в кухнята и заедно наблюдавахме фурната и през това време, докато чакахме, тя все захващаше някаква история за нейното детство – как се е научила да готви, как е играела с двамата си братя, как е правела бели... но винаги ме предупреждаваше аз пакости да не правя и да не вземам пример от нея.

Когато бисквитите излизаха готови, с нежен розов загар, баба ги изнасяше на балкона, да се отвърнат, но само за няколко минути, колкото и съседите да усетят аромата им. Да ги изкушим, така да се каже. През това време тя ми наливаше чаша топло мляко. Вкусът на бисквитите беше превъзходен, маслото и захарта се топяха в устата ми и аз бях готов да потегля за страната на сънищата, спокоен, че всичко хубаво все още предстои.

Маслени бисквити с мляко равни на спокойствие.

Кулинарната ми книга се пълнеше... А, как ми се искаше да сготвя всички тези неща отново, но и баба да е тук, че аз сам дали бих могъл...

На петдесетата страница исках да пиша още... Признавам, понякога бягах от последния час, за да мога да се уединя и да довърша започнатото. Георги ми беше безразличен. С него живеехме в различни вселени, той пребиваваше някъде на първата най-горна люспа на лука, а аз бях в сърцевината му. И как да те разбере такъв човек? – точно никак.

На 98 страница сложих точка. Беше време да посетя отново училищния психолог. Запътих се натам след часовете във вторник. Почуках и влязох.

-Здравей, Алекс! Притесних се за теб, доста време не си идвал, но пък си и помислих, че лошите новини стигат бързо и ако имаше провинения, аз щях да разбера.

- А, не госпожо, не съм правил глупости.

- Господин Иванов напоследък не ме е търсил.

- То няма и за какво, госпожо. Аз съм оставил на заден план разправиите.

- Ако можеш, даже и от задния план ги махни.

- Еее, ще опитам.

- А с Георги как са нещата ви?

- То няма общи неща, госпожо. Далеч сме с него един от друг, много далеч, нищо, че сме в един клас.

- То няма да е задълго. Нали тази година  ще кандидатствате в гимназия.

- Така се очертава, госпожо.

- Но нещо друго искам да ти кажа аз – навсякъде ще има поне по един Георги, който ще постъпва несправедливо или ще има самочувствие в повече или пари в повече, влияние в повече. Това не бива да те ядосва или да те кара да се чувстваш зле, защото ти си точно толкова ценен, колкото и той.

- Ако не и повече, госпожо.

- Ей, все успяваш да ме разсмееш. Умно момче си ти , Алекс. А успя ли да се справиш с поставената от мен задача?

- Ами... писах, но какво се е получило, не знам.

- Нямам търпение да го прочета. Ще ми оставиш ли написаното.

- Да, разбира се. Кога да дойда да чуя мнението Ви?

- Утре по същото време.

- Добре, до утре тогава.

 Прибрах се, но нещо не ме свърташе. Не ми се чакаше чак до утре. Хвърлих раницата си вкъщи и се върнах обратно до училище и  право в кабинета на училищния психолог. Почуках и влязох.

-Не можах да изчакам, госпожо. Важно ми е да чуя какво мислите сега, не утре.

- Ех, момче, аз знаех, че можеш да пишеш, когато ти дадох задачата. Но ти ме остави без думи. Браво! Искаш ли да знаеш защо те накарах да направиш кулинарна книга?

- Да, така и не разбрах какво общо има книгата с това, че съм конфликтен и с проблемите ни с Георги.

- Аз просто исках да те върна там, където последно си бил щастлив. Исках да ти припомня какво е да бъдеш спокоен, на сигурно място, заобиколен от хора, които ги е грижа и те обичат. И се получи. Храната се оказа твоето пътешествие във времето. Гордея се с теб. Ти определено имаш талант. И не е лошо да се замислиш къде искаш да учиш след седми клас – може би ще почетеш баба си и ще станеш готвач, а ако ли не – имаш сигурно бъдеще в света на литературата.

- Евала, госпожо! Значи, искате да кажете, че аз съм си направил само – терапия, без дори да разбера?

- Точно така и си се справил блестящо.

- Трябва да призная, че съм по-спокоен и хич не ми пука вече за господин Иванов и за Георги, че и за майка му. Все ми е тая, нека си живеят живота. Но имам един проблем, госпожо, сериозен проблем, за който хич не ми се говори.

- Сподели с мен, ако мога, ще помогна.

- Беден съм, госпожо, не ми се иска да го призная, но с дядо трудно се справяме. Всичко в кулинарната книга са спомени, но те не могат да ме нахранят и не могат да ми осигурят необходимото, затова може би ще се наложи да прекъсна училище.

- Но, какво говориш, в никакъв случай. Това ли успя да измислиш? Бедността не трябва да бъде причина да спреш да учиш. Хрумват ми поне няколко идеи в момента  – първо, имам приятел със зеленчукова градина, който може да ти осигури сезонна работа. Не е кой знае какво, но все е нещо, Ако ти и дядо ти сте съгласни, разбира се.

- Ама, как да не съм, госпожо. Имам нужда от тази работа.

- Другото, което можем да направим с теб, е да се опитаме да публикуваме тази твоя кулинарна книга и да кандидатстваме за социална стипендия. Така, във времето, в което ходиш на училище, ще имаш собствени, макар и малки доходи. Но трябва да ми обещаеш нещо.

- Какво е то? Не знам дали ще мога....

- Ще можеш, ще можеш – не спирай да пишеш.

- А, това ли било, госпожо - лесна работа. Ще го направя – казах аз уверено – а, да и още нещо, госпожо...

- Какво е то?

- Благодаря Ви – казах аз и не се сдържах – прегърнах психоложката – та колко хора в този живот мислят за другите и  помагат, без да чакат нещо в замяна – броят се на пръсти.

 

***

Шест месеца по-късно от печат излезе книгата „Гозбите на баба” с автор моя милост - Александър Митев – хулиган, чаровник и пишещ човек.