Дядо Димитър седеше в стаята си и гледаше през прозореца към черешата. Дървото, което всеки юни се отрупваше с плодове, но чийто ляв клон вече съхнеше, това лято не даде нищо. Само враните го навестяваха за малко почивка, а котките провеждаха на него своите серенади.
Димитър стана. Отби се през гаража с инструментите си. Взе трион и брадва и се запъти към черешата. Застана пред болната лява ръка на дървото и замахна…
ТРЯС!
След няколко часа дядото имаше чисто нова пейка – черешова пейка. Доволен от свършената работа и зарадван от хубавото лятно време, той реши да се разходи из Градоман с неговата баба Иглика. Остави пейката на сянка под величествената ѝ стара майка – голямата череша.
Пейката стоеше под дълголетното дърво. Две сойки, които се бяха вече изморили от полета, седнаха за минутка да починат и после отлетяха; Не беше валяло от два дена, но това не попречи и един охлюв да си направи дълга и приятна разходка върху нея.
По едно време момче и момиче влязоха в двора. Това бяха Калина – внучката на дядо Димитър, и Лазар – с който тя се бе запознала в гимназията.
- Благодаря за поканата! – боязливо каза момчето.
- Няма проблем! По това време дядо и баба излизат на разходка, а родителите ми още не са се прибрали от София.
- Колко е хубаво да живееш в Банкя!
- Аз винаги съм живяла и ще живея тук. Девет поколения, преди мен, все над тази земя са работили, този въздух са дишали и тази вода са пили. Не знам дали някога ще срещна някого, с когото ще преживеем заедно историята на моя град. Една история, която всеки банчанин носи от спомените на своите предци, но която всеки сам донаписва, като оставя място и за новите поколения...
В главата на момичето влетяха онези спомени, когато баба Иглика ѝ разказваше за идването си в Банкя. Провинциалната девойка, приета да учи в Софийския университет, търсила по-добро място за живеене от панелните блокове. Така се озовала в къщата на Димитър, чиято стая на третия етаж семейството му давало под наем. Още тогава черешата била достатъчно голяма, че Иглика можела да види през прозореца си как младежът събира плодове от дървото. После двамата отивали заедно под черешите. „Там Димитър ми споделяше родовите легенди, черешите и всичко, което имаше, а аз имах усещането, че и черешата растеше с нас. Сякаш с всяка наша среща под дървото, годишните му кръгове се увеличаваха с още един...“ – казваше баба ѝ.
- Калина, ти вече си го срещнала…
Лазар се наведе към момичето и плахо, но страстно доближи устни до нейните…
Вълшебно годишните кръгове на черешата и пейката се увеличиха с още един…
На другия ден дядо Димитър отново отиде в двора да види произведението си. Пейката беше скромна, но хубава и стабилна. „Колко ли спомени е събрала за един ден?“ – чудеше се майсторът.
Изведнъж той я грабна. Изпъна мишниците си и лека-полека творба и автор излязоха от двора. Дърводелецът я постави пред къщата – точно до улицата, която повече приличаше на пътека. „Така хората ще седят на нея и ще ѝ споделят спомените си. Защото такова е сърцето на истинския банчанин – да споделя. Споделя своя опит, чувства и живот.“ – помисли си дядо Димитър и с напуканите си от работа ръце нежно я погали.