Любовен облог
Минка Параскевова
Часът е 19:33.
Иво, мъж на около четирийсет, във втората си младост, стои нервно на второто стъпало до прословутата Калпакчиева къща в очакване да срещне новата си любов. Легендата гласи, че именно тук – на трите стъпала, точно в 19:33 човек може да срещне любовта на живота си.
19:33:05
Иво нетърпеливо поглежда към мобилния си телефон и го пъха в задния джоб на дънките си. Започва да крачи неспокойно от единия до другия край на стъпалото.
19:33:10
Нежен бриз донася временна свежест и разрежда мислите на Иво. Лицето му се разведрява. До ноздрите му достига и изкусителния аромат на кюфтета на скара. „В крайна сметка, ако никой не дойде, ще му ударя една бира и ще хапна скара!”, утешава се той докато чака нетърпеливо.
19:33:25
Дочува се нежна песен, която се засилва с всяка изминала секунда. Идва от долната част на пътя. Иво застива и се заслушва в ангелския глас. Много скоро очите му забелязват ослепителната усмивка и златните коси полепнали по румените бузи на Рада.- неземната хубавица на града. Лъчезарността й озарява небосклона и свети, не като, ами вместо самото слънце. Иво не може да откъсне очи от нея. Тя застава пред него на първото стъпало.
– Здравей! Аз съм Рада – казва тя.
Миг по-късно, женска ръка го докосва нежно по гърба. Иво се обръща и пред себе си вижда мургавото лице на чернокоса жена, с тъмнозелени очи и бисерно бели зъби. Тялото й, застанало на третото стъпало, излъчва мека топлина, мистична загадъчност и красота. Кожата й пепеляво -златна е като цвета на луната.
– Здравей! Аз съм Неда – Иво е видимо объркан и затруднен. Колебае се.
Щедростта на живота понякога ни заварва неподготвени.
Двете жени започват да го дърпат – едната към земята, а другата – към небето. Всяка го иска само за себе си. Ревността замъглява разума им и те са готови да го разкъсат жив.
Тогава Иво извиква:
– Спрете! Предлагам, тази, която намери лек за болката ми, да стане любовта на живота ми.
Речено - сторено. Връща се Рада при книгите си. Тя няма нито майка, нито татко. Затваря се в къщата си и изчита всяка книга, която успява да намери.
Неда пък пита майка си за лек, който може да излекува всяка една човешка болка. Нейната майка се обръща към своята майка, а тя към своята майка. И така цели дванайсет поколения назад. Защото родовата памет и знания се пазят и помнят толкова дълго.
Тук старият банчанин спря, отпи глътка от шишето с вода и се загледа в играта на шарената сянка по паважа. Седях до него на пейката пред Царската баня и слушах равномерното шумолене на листата на дъба над главите ни, заедно с разказа му.
– И коя спечели облога? – попитах.
– За жалост, никоя. – отвърна ми той след дълга пауза. – Иво остана сам до края на дните си. Отиде си твърде млад от този свят… Старецът се обърна леко настрани, за да не видя сълзите в очите му.
– А двете жени? Какво стана с тях?
– Те са тук. Където и да погледнеш - фонтан или чешма в града, ги виждаш. Танцуват хванати за ръце. Носят дълги хитони и малки гърненца с вода. С тях е и третата жена – Дана. Тази, която разби сърцето на Иво, преди той да потърси отново любовта.
– Много тъжна история.
– Но това не е всичко. – допълни замислено моят събеседник.
– Не е?! – повдигнах учудено вежди.
– Човекът отдавна е забравил, че любовта, както здравето, е дар. Тя не се печели, а се споделя! За жалост Иво никога не можа да изпита истинска обич. Той ми беше син…Благодаря ти, че ме изслуша.
Старият мъж стана от пейката и махна с ръка за сбогом.
