Пейчин
Пейчин бавно се отправи към любимото си място до дъба и заедно със звънкото есенно утро закрачи натам. Засука замислено мустак, сетне сключи ръце зад гърба си и пое нагоре по пътеката. Нападалите листа хвръкваха във въздуха след петите му и изпълняваха чуден пъстроцветен танц, докато не паднеха на земята отново.
Когато стигна пейката, зад която се мъдреше и проскърцваше от вятъра дъбът, седна и извади малко листче хартия. В този час наоколо все още нямаше хора и се чуваха единствено звуците на природата – шепотът на листата, жуженето на насекомите или пък птици ту подскачаха, ту прелитаха близо до него.
Разгърна листчето и зачете написаното там.
Иван
Иван се ядоса много, когато се наложи да прекъсне поредната обиколка на парка с колелото си, защото майка му го викаше. Тя беше станала от пейката пред Царската баня, където допреди малко седеше и четеше книга и го чакаше. Настояваше да ходят към пейката в началото на гората, където слагаше семена в една хранилка за птици. А така му се искаше да покара още с приятелите си! Негодуванието му всеки момент щеше да избухне. Усетила това, майка му със спокоен и лек тон каза:
– Хайде, остави колелото и седни! За минутка ще напълня хранилката.
Иван я погледна, все още сърдит. Искаше да се върне веднага при приятелите си!
– Сядай! – майка му не отстъпи.
Иван се тросна с цялата си тежест върху пейката и скръсти ядно ръце. От удара или от това, че вече време беше дошло, парче дърво падна под нея, последвано от смачкано листче пожълтяла хартия.
Пейката
Стоях си, както всеки ден, до дъба, в началото на гората, оставила да ме гъделичкат мравките, непрестанно вървящи по делата си. И така, докато мустакатият господин не седна отново върху мен. Отдавна не беше идвал и дървесината ми проскърца радостно под познатата му тежест.
Той държеше някакво листче, което изненадващо подпъхна в една от пукнатините ми. Не се чудих дълго “защо” и “какво” – свит и скромен човек беше той, мъдър и добър. С радост скрих тайната му.
Такава си и остана. Ден след ден, месец след месец никой не я разкриваше, дори и аз в един момент забравих за нея. Мустакатият господин не се върна повече. Минаваха годините.
Иван
Взех листчето, което падна на земята. За миг забравих яда си. Седнах на пейката и разгърнах внимателно намачканата хартийка. Там беше изписано с красив почерк:
Утре, кога мене ме няма
вие хора, тука сте стожери.
Имате в себе си сила голяма
и заедно можете всичко, Бога ми!
Пейчин
– Какво четеш? – попита майка му. Иван не усети кога тя беше застанала до него и го гледаше с интерес.
– Кой е Пейчин, мамо? – отвърнах с въпрос аз и ѝ подадох листчето. Тя зачете, а когато приключи, изражението ѝ от веселост, примесена с досада, че се сърдя, се смени изцяло с огромна почуда. - Кой е той? – с любопитство повторих.
– Пейчин е едно от имената, с които Иван Вазов е подписвал произведенията си! Той много е обичал да си почива в град Банкя и често е идвал на тази пейка, за да наблюдава природата, вдъхновявайки се за някой нов разказ. – Тя прочете още веднъж четиристишието на глас. – Оставил ни е послание! Трябва да отидем в библиотеката!
Неотложността и вълнението в думите ѝ бяха непреклонни и това страшно много ми хареса. Изглежда, че не само в парка се случваха изключително интересни неща!
– Хайде! – усмихнах се и се изправих до колелото.
Библиотеката
По всичко личеше, че още един лежерен ден беше готов да се изниже като струя светлина през прозорците ми. Днес почти никакви хора не дойдоха да се поразровят из рафтовете ми. Единствено сутринта влязоха двама възрастни господа, за да се информират за новините от ежедневниците. После настана такава тишина, че в ранния следобед библиотекарката едва не заспа на стола си. И сега, както обикновено правеше в такива случаи, тя си пусна едно кафе от машината в коридора. Ароматът му изпълни лабиринтите ми от книги и някак самият въздух се ободри.
Внезапно настъпи оживление.
Времето
Какво нещо е животът! На всеки кръстопът, на всяка пейка може да ти поднесе такава изненада, че да те изпълни целия с топлина, като първо пролетно слънце, да те разтресе из основи, като покъртителна истина и да те промени за поне половин век.
Така стана и с Иван и майка му, които в библиотеката откриха, че стихът от листчето е написан с почерка на Иван Вазов. По-късно научиха и че е непозната на литератори, историци и наследници негова творба. Сетне, както повеляваха редът и законите в една държава, листчето се озова в музей зад стъкло, запазено за поколенията, заедно с други творби на писателя.
Иван порасна умно и харизматично момче. Имаше дар слово и хората се тълпяха около него, за да слушат звънкия поток на думите му, които неизменно след това се превръщаха в дела. Така малкото, вече голямо момче, стана посланик на четиристишието, намерено някога в проядената от мен и дъждовете пейка. Самият той, също като Иван Вазов, често идваше при нея и посядаше за отдих и размисъл.
Пейчин
Звънък детски смях ме сепна. В първия момент не можах да осъзная къде съм. Огледах се наоколо и бавно започнах да се връщам в реалността. Бях задрямал на пейката, сънувал бях дори. И то какъв сън, толкова жив, сякаш беше част от мен, от бъдещето ми.
Наоколо вече имаше хора, разхождащи се на чист въздух. Дечица тичаха радостно около майките си, пълни с енергия. Усмихнах се. Подвих мустак, надигнах се полека и тръгнах.
Листчето
Утре, кога мене ме няма
вие хора, тука сте стожери.
Имате в себе си сила голяма
и заедно можете всичко, Бога ми!
Пейчин
Аз още съм там. Аз още чакам своя Иван.