Жеко се разхождаше в Банкя и вдишваше петрикор[1]. Именно този аромат във въздуха в уютното градче го успокояваше. Напомняше му на родния град. Жеко така и не можа да свикне с напрегнатия живот в столицата. Оставаха му още 2 години в Лесотехническия университет, докато завърши агрономство. След това щеше да се върне в родната Добруджа и да поеме семейния агробизнес. Едва в София осъзна колко му липсва ароматът на добруджанския чернозем.
– Ах, как ухае на колендро! – тази реплика го върна в реалността. Пред него вървяха елегантна възрастна дама и младо момиче – вероятно нейната внучка.
– Колендро? Ахахаха! Бабо стига си се превземала, къде ти кориандър на такава надморска височина? – отговори внучката, заливайки се от смях.
– Ти все много знаеш, откакто учиш в ЛеСнотехническия институт само ме апострофираш! Да беше отделила поне 10 минути за твоята елегантност, вместо само да зубриш! Ходиш като съдран чувал! Ако срещна бивша колежка ще потъна в земята от срам – не ѝ остана длъжна бабката.
– Гранд-маман, не е ЛеСнотехнически и не е институт. Университет е! И не зубря, интересно ми е това, което уча.
– Мина ли ти мигрената, Боги? Добре, че съм настоятелна и да те изведа на чист въздух. То и аз бях ученолюбива навремето, ама ти прекаляваш! – продължи да каканиже баба ѝ.
– По-добре ми е, но ако продължаваш с твоите критики, ха-ха. И целият озон в Банкя да вдишам няма да ми подейства, защото… – не довърши изречението Боги, защото видя интересна буболечка на тротоара. Това беше поредната ѝ страст. Светът на тези мъничета я удивляваше. Момичето се наведе рязко, за да вземе буболечето и тъй като Жеко нямаше време да реагира се стовари върху нея. Боги не разбра какво точно става, но срещна най-зелените очи и до тях една маратонка.
– Ама защо не внимавате, млади господине! Боги, добре ли си? Има ли кръв? – не спираше старата Богдана да пърха около двамата.
– Бабооо, всичко е наред! Хванах я! – изправи се Боги, държейки нежно буболечето.
– Въййй, аз …аз многу съ извинявам – успя да каже тихичко Жеко.
– Няма проблем! Аз съм Богдана, приятно ми е! – подаде ръката си, но момчето стоеше като парализирано и с пресъхнала уста отговори:
– Жеко от Добрич … и на мен ми е приятно!
Богдана хвана подръка внучката си, за да продължат по пътя си.
– Уууу, София се напълни с мекащи селяни! „ Жеко“! И името му едно такова селяндурско… – не пропусна да отбележи тя.
– Виж какво, бабо! Момчето не мека, просто говори меко! Мекащият диалект е типичен за северозападна България. Жеко каза, че е от Добрич, това е на североизток. Хайде, Ваше Величество Бабесата, да се ориентира към Царската баня! И да не забравиш да си измиеш Злъчта! – каза ядосано Боги и тръгна в обратната посока.
Бабата се усмихна доволна, че провокациите към внучката ѝ даваха добър резултат. Все повече се убеждаваше, че тя няма да позволи лешояди да разкъсват мечтите ѝ. Мина на другия тротоар и тогава разбра, че се намира срещу Калпакчиевата къща. Според поверието къщата събираше влюбени. Именно тук тя беше срещнала и дядото на Боги. Продължавайки към банята видя, че Боги и Жеко оживено обсъждат буболечката. И изведнъж тя усети онзи аромат преди дъжд. Ароматът, който тя наричаше „ колендро “, внучка ѝ – „ петрикор“, а всъщност беше аромат на любов!
[1]Петрикор е землистата миризма, която се усеща след падането на дъжд върху суха почва.
