Санаториум
Санаториум

Санаториум

Антония Андреева

 

 

       Величка притисна кървящото коляно на Бойко и му шътна да мълчи. Откъсна парче от полата си, гребна шепа вода от менчето...
    - Ще кажеш на майка – волът те е бутнал. Разбере ли, че пак си се катерил на сливата и двама ни ще обрули. Хайде! Да дооберем бостана преди мръкнало.
       Грабна коша с пъпешите и внимателно ги изсипа в каруцата. Татко беше обещал – продадат ли добре реколтата, ще я прати в училището за сестри. Величка не щадеше нито ръцете, нито гърба, нито краката си. Откъсваше кръглите дарове на земята, като да люлееше дете -  да не се натъртят, да не гният. Радваше се. Господ даде добра година!
      От малка искаше да се изучи за милосърдна сестра. От баба си Велика бе научила билките – бране, сушене, подреждане. Цялата околия идваше при баба и́ за лек. А когато старата знахарка умря - и при Величка, но все по-рядко. В града вече имаше болница, доктори и прахчета. Забравиха хората за белия равнец, за жълтия кантарион. С мащерка ръсеха само гергьовското агне.
       Глъчката на пазара гръмна в ушите и́. Спряха Сивко на тяхното си място и отметнаха чергите. Светнаха пъпешите, изгряха любениците... Пред каруцата се струпа народ. Величка мереше на очуканото кантарче, Бойко внимателно подаваше плодовете. Пазарлъкът беше отреден за баща им. Чуваше как все по-силно звъняха монетите в кесията. Подушваше аромата на книгите и мастилниците, чуваше свирката на трена, който щеше да я отведе в столицата.
       Градът я смая, но не я очарова. Всяка свободна минута прекарваше в парка. Не можеше да понася електрическото осветление. На село четеше и плетеше в малкото топло кръгче на газеника. Това изкуствено слънце тука я объркваше. Другите момичета бяха мили, но страняха от нея. Само тя беше от село. Не се сърдеше. Дошла е, за да учи, не да ходи по кафенетата, да носи тънки чорапи и да си черви устните.
       После дойдоха бомбите. Телеграфираха и́ от село да се прибира веднага. Отказа. Та нали беше нужна тук! Записа се в Червения кръст. Градските и́ „приятелки“ отпаднаха една по една. Величка не трепваше - пред гледката на откъснати крайници, кървави глави, бездиханни хора. Колко телета беше изродила, колко прасета пратила на коледната трапеза. Това не я плашеше. Плашеше я колко лоши един към друг,  можеха да бъдат хората. Спря да ходи в черквата. Някъде сред руините и плача на сирените, се отдалечи от Бога. Или Той се беше отдръпнал от нея...
      После дойде другото. Войната уж свърши, а сякаш бе станало по-страшно. Колашка дъщеря! Присъдата. Клеймото. Опита се да обясни, че сами бяха работили земята, гледали добитъка, без ратаи. Че вечер, по жътва, топеше ръцете си в отвара от лайка, за да могат и утре да държат сърпа... Изгониха я. Без право да учи повече. Стоеше пред затръшнатата врата, сълзите се търкаляха, стискаше документите и се чувстваше като настъпан кестен. Примирена. Ненужна. Щеше да се прибере на село. Ще поработва, ще помага, но нямаше да бъде милосърдна сестра.
    - Величке! Чакай!
       Доктор Георгиев я настигаше по мокрите павета.
    - Току-що разбрах. Мен също ме изгониха. Не мога да преподавам, нито да практикувам в София. Пращат ме за помощник в един санаториум. Не са толкова глупави, че да запокитят всички доктори по затворите. Трябваме им. Ще спомена за тебе. Може да дойдеш като санитарка. Не е, каквото искаше, но все е нещо, а? - Запали цигара. – Пък и не се знае. Може да размислят, след време и да ти позволят да завършиш.
 
      Санаториумът беше в Банки. Хубав курорт, хем близо, хем не чак толкова. Хареса и́. Имаше зелено и тишина. Дадоха и́ малка стаичка на тавана. Кръглото прозорче гледаше само в небето. Работата беше тежка, но имаше полза от нея и това й стигаше. Лекуваха се войници, основно офицери. Храната беше оскъдна, но не гладуваха. Сланина с праз. Рядко месо. Никой не се оплакваше. Хората на войната бяха като камъни. Понасяха всичко. Отоплението се пестеше. Въглищата не достигаха. Величка шиеше одеала от стари уноформи. Плетеше чорапи в кратките почивки, седнала на любимата си пейка. Когато застудя се свиваше в котелното. До нейната стаичка топлината не стигаше.
    - Ще си избодеш очите, Величке!
      Стоян, огнярят. Подпрял се на лопатата си я гледаше мило.
    - Ето, вземи моят газеник. Аз приключих. Докъдето грее кюмбето, до там.
      Величка се усмихна и тихо благодари. Пострадал в Унгария, командирът му го уредил на тая службичка. Сирак, Стоян нямаше друг дом, друго семейство. Само войската си имаше. По цял ден беше в кюмюра. Русата му коса почерня, само зелените му очи светеха като изумруди по вечно прашното му лице. Докато Величка плетеше, той и́ разказваше за войната, за далечното си село. Обсъждаха лекуващите се. Дори се смееха. В тия сиви времена, нямаше много повод за смях. Но Стоян умееше. И тя се смееше.
     Една вечер и́ предложи да се разходят. В студа фенерите дрезгаво пробиваха мъглата. По уличките нямаше жива душа. Старият блясък на Банки беше изчезнал. Величка съжали, че не бе виждала мястото в царското му минало, а бъдещето,  на всички и всичко, висеше неясно. Не си говореха много. Просто се наслаждаваха на компанията си. Стоян леко накуцваше и тя вървеше бавно, за да не го затруднява. За разлика от нея, той не бе имал мечти. Трябвало е само да оцелява и приемаше по-леко положението. Нямаше какво да губи.
     Търкаляха се месеците. Пациенти идваха и си отиваха. Дъбовете в парка сменяха цветовете. Величка работеше и плетеше. Стоян буташе количката с кюмюра и чакаше да застудее, че пак да се смеят в котелното. И ето - Георгиев я повика. Имало места за ветеринарни лекари. Можело и за нея, но само в Стара Загора, само задочно. Трябвали специалисти в стопанствата. Искала ли? 
      Замина. Обещаха да си пишат. Нищо не очакваха и не търсеха. Тя му разказваше за следването, той за кюмюра, дъбовете и водата. И с времето,  писмата се разредиха. После съвсем спряха.
      Когато се пенсионира, Величка реши да иде още един път до Банки. Сънува Стоян. Защо бе спряла да му пише? Доскуча ли и́ куцият огняр?
      Слезе от влака... Не позна мястото. Попита за санаториума. Жената на гарата я изгледа странно, но и́ посочи. Въздухът ухаеше на липи. Лято. Сградата бе същата. И не съвсем. Санаториумът не работеше от години. Кухите прозорци зееха грозно. Боята се лющеше. Дворът – превзет от бурени. Пейката й я нямаше. Под краката й хрущяха стъкла и боклуци. Старата дървена врата се смееше криво. Върху нея Величка видя стар, избелял и прокъсан некролог – „Девет години без Стоян Вълов – пазач. От управата“.
      Значи Стоян беше останал в санаториума докрай. Тя се бе върнала твърде късно.
      Наля си шишенце вода от чешмата. Вдиша аромата и́ -  дали освен кости лекуваше и души? Седна под дъбовете в парка. Отвори старата си пътна чанта и заплете чорап.
 
 
СПОМЕНИ ОТ ПЕЙКАТА – БАНКЯ